— А откъде си?
— От Майсен. Алтенбург — избра напосоки Тур. Веднъж беше срещнал един сакат миньор от Алтенбург — ръцете му бяха разядени и беше почти сляп от корозивния кадмий. Стори му се подходящо място, което да назове, достатъчно отдалечено.
— Немски металоработник, а? — рече по-ниският лозимонец. — Ще са доволни да те наемат.
Тур се обърна оживено към него:
— Знаете ли къде трябва да ида и кого да попитам?
— Ида в замъка — надясно и после все направо по главната улица — и питай за секретаря на господаря Феранте, месер Николо Вители. Той се занимава с наемането на работници.
— Благодаря ви, господине. — Тур побърза да се отдалечи.
Улиците бяха тесни — приличаха на клисури между скупчените високи каменни къщи и дюкяни. Небето отгоре се виеше като синя панделка. По улиците нямаше много хора. Внезапно му хрумна, че ще му е по-лесно, ако прескочи до къщата на Фиамета сега, преди да са го затрупали с бог знае какви задачи в замъка. Спря някакъв човечец, привел гръб под товар дърва за огрев, и го попита накъде е Виа Новара.
Следвайки указанията му, Тур свърна в посока, обратна на замъка. Суха канавка минаваше по средата на настланата с калдъръм главна улица. Откри Виа Новара близо до източната градска стена и продължи нагоре по хълма към края й.
Онази голяма квадратна къща ли? В очите на Тур тя приличаше повече на палат, цялата от дялани камъни. Изящни решетки от ковано желязо с орнаменти във формата на листа и лозници охраняваха прозорците на първия етаж, а високо над тях се точеше редица големи прозорци с дървени кепенци. Колко подходящ за Фиамета декор беше тази къща. Достойна да я защитава като перла в сърцето си, като малка ломбардска принцеса. Нищо чудно, че Фиамета се тревожеше за нея.
Масивна дъбова врата се вместваше в арка от бели мраморни блокове, които изпъкваха във весел контраст на фона на жълтеникавите камъни на стените. Вратата беше отворена, пазена от въоръжен лозимонец със зелено наметало. Друг лозимонец — младо конярче с румено лице — стоеше на улицата отпред и държеше юздите на два коня. Едното животно беше с обикновен кожен оглавник. Другото — едър лъскав кафяв жребец с бяло петно на челото и бели чорапки — имаше дълъг позлатен мундщук и юзди от зелена кожа със златни кабари, нагръдник с копринени пискюли и подопашник в същия стил. Тур спря неуверено.
— Какво искаш? — попита подозрително пазачът, като го видя, че се мотае пред къщата.
— Чух, че секретарят месер Вители търси да наеме леяри — започна Тур, подчертавайки преднамерено северняшкия си акцент. Канеше се да добави: „Но обърках посоките и се изгубих“, когато пазачът се отпусна и махна разбиращо с ръка.
— Влизай.
Стреснат, Тур мина покрай него с рамото напред. Поспря в настланото с плочи преддверие, докато очите му се нагодят към полумрака. Вдясно от него една врата водеше към пуста работилница с тезгяси и неразбория от разхвърляни инструменти — захвърлени, осъзна Тур, забелязал празните скоби на стените. Пейките бяха разбутани, едната дори бе преобърната. Помещението явно бе посетено от плячкаджии, но още не беше оголено докрай от инструментите. Тур тръгна напред към светлика на просторен вътрешен двор.
Дворът имаше собствен кладенец. И малко басейнче, сега сухо. Първоначално може и да е бил проектиран като градина, но в момента по нищо не приличаше на такава. Повече напомняше за адска работилница, приютила някакъв сатанински проект, прекъснат без време и изоставен. Тур разпозна някаква система в очевидния хаос от кранове, зидария, изкопи и скелета.
Майстор Бенефорте беше изградил повдигната топилня в собствения си вътрешен двор. Под нея, в дълбок изкоп, стоеше огромна глинена буца, надупчена с тънки тръби и застопорена с железни скоби и греди. Буцата бледо напомняше за човешка фигура, като блатно чудовище в зачатък. Не можеше да бъде друго освен великия Персей, за когото бе споменала Фиамета. Въглените в ямата показваха къде стопеният восък е бил източен от калъпа, изсушавайки и подготвяйки го за стопения бронз. Около фигурата беше натрупан насип от пръст, надупчен на места с глинени тръби. Всичко това беше покрито с навес от брезент, който да пази изпечената глина от дъжда — но дъжд така и не бе завалял.
Откъм дървената галерия, обточваща втория етаж, се чу нечий дълбок мъжки глас:
— Тук няма нищо. — Проехтяха стъпки, Тур се обърна и видя мъжа, който се беше подпрял на парапета и също го гледаше.
Беше силен на вид човек към четирийсетте, облечен с ризница от метални брънки върху подплатен жакет и панталони за езда от твърда кожа. Явно офицер, ако се съдеше по меча и самоувереното му държане. Тъмната му коса беше подстригана късо, за да не стърчи изпод прилепналата шапка, която мъжът носеше под шлема си. Беше гладко избръснат, макар че гъстата брада тъмнееше по страните и брадичката му. Естествената грубост на лицето му контрастираше с живите тъмни очи, които оглеждаха Тур преценяващо и без страх. Дясната му ръка, отпусната върху парапета, беше превързана с бяла марля.