Отново се чуха стъпки и на верандата отсреща се появи друг мъж. Тур се стегна, насочил всичките си усилия към мускулите на собственото си лице, от страх физиономията му да не се сгърчи издайнически. Защото беше познал дребния мъж с червената роба, когото бе видял да насочва стрелците от върха на кулата в огледалото на Монреале.
— И тук нищо — каза той, после погледна надолу, видя Тур и се намръщи. — Кой си ти?
Тур отново замачка шапката си.
— Ще прощавате, господине. Аз съм металоработник. Стражът при градската порта ми каза да потърся месер Вители.
— А, ясно. — Дребният мъж като че се поотпусна. — Пратили са те значи? Е, вече ме намери.
Тур си помисли, че прокълнатият му талант да намира разни неща въобще не подбира. Никак не беше сигурен, че е готов да се срещне с месер Вители. Но пък човекът беше кльощав, приличаше на обикновен чиновник, определено не беше надарен с решителна брадичка, очичките му бяха лъскави, а самият той подскачаше неспокойно като кос. Защо тогава да се притеснява от него?
— Случайно да си майстор леяр? — попита Вители.
— Не, месер.
— Жалко. Е, изглеждаш достатъчно силен. Нает си. Бива ли те в разгадаването на гатанки?
— Ъ?
— Силен, но не особено умен. Ела тук.
Тур послушно се качи по стълбите и застана пред мъжа в червено. Човекът с вид на офицер заобиколи и се присъедини към тях.
— Търсим нещо — каза Вители на Тур. — Книга, или може би свитък. Вероятно са скрити добре.
Купчина книги и листове лежаха разпилени край една ракла, изнесена на верандата. Тур я посочи и попита:
— Не е сред тези, така ли, месер?
— Не. Но прилича на тях. И тези са ценни, но не тях търсим.
Другият мъж каза гърлено:
— Откъде си толкова сигурен, че въобще съществува, Николо? Мисля, че ни прати за зелен хайвер. Или пък Бенефорте я е изгорил още преди години.
— Трябва да съществува, милорд. Ако е била у него, той никога не би я унищожил. Никой маг не би го направил. Особено ако е стигнал толкова далеч.
„Милорд“? Значи това бе самият Феранте? Тур се зачуди дали не трябва да извади малкия си кинжал и да се опита да го убие още тук и сега. Кинжалът му беше навикнал по-скоро да реже хляб за вечеря. Този мъж с вид на офицер определено не приличаше на въплътения дявол, който Тур бе очаквал да види. Обикновен човек, симпатичен дори. Ризницата защитаваше гърдите му, а той така и не се обърна с гръб. Явно му беше навик, което пролича, когато се плъзна покрай тях към съседната стая, като не позволи на никого, дори на Вители, да остане зад гърба му. После още един облечен в зелено страж излезе от стаята и удобният момент отлетя.
— Помогни му — каза Вители, като махна на Тур да се присъедини към войника. — Проверявайте всяка тухла и дъска, всяка.
— Да, месер. — Стражът, който изглеждаше доста отегчен, даде знак на Тур да го последва.
И така Тур се оказа зает да почуква по камъни и хоросанова мазилка и да клечи, промушвайки кинжала си в цепнатините между дъските на пода, педя след педя. Провериха първата стая, после продължиха в следващата.
Вители подаде глава през вратата.
— Довършете този под. Ние ще си опитаме късмета в мазето.
„Аз бих отишъл нагоре, а не надолу“ — помисли си автоматично Тур и прехапа устни, преди да го е произнесъл на глас. Не му беше времето да проявява таланта, късмета или каквото там друго притежаваше. В това поне беше сигурен. Сведе глава към дюшемето и се зарече да не поглежда към тавана.
Следващата стая, както осъзна с известно притеснение Тур, беше спалнята на Фиамета. Дървеното легло клечеше разглобено, а дюшекът бе разпорен с нож явно при първото припряно претърсване за съкровището на бижутера. Две ракли лежаха прекатурени и опразнени, но от съдържанието им не беше останало нищо освен няколко стари ленени фусти, които се въргаляха захвърлени на пода. Това едва ли бяха били единствените дрехи на Фиамета. Войниците сигурно бяха отнесли хубавите рокли. Притеснен от смътно чувство за неприлично оскверняване, Тур изправи раклите, събра разхвърляното бельо и несръчно го нагъна. Дали войниците се бяха смели, правейки си просташки шеги с дрехите й? Тур не искаше никой да се присмива на Фиамета, която така сърцато защитаваше достойнството си. Свъси гневно чело.