— Хайде, размърдай се — подкани го нетърпеливо войникът, решил, че Тур се опитва да изклинчи. Тур се зае да почуква усърдно стените. В тях нямаше нищо, знаеше го със сигурност. Една стена, втора, трета…
— Аха! — извика коленичилият в ъгъла войник. — Намерих го! — Той повдигна с върха на камата си една къса дъска. Под нея имаше свитък хартия, вързан с панделка. Войникът го измъкна и го размаха ухилен ликуващо, после бързо излезе да намери господаря си. Тур го последва.
Откриха Феранте и месер Вители в кухнята — явно току-що бяха излезли от мазето, защото изглеждаха прашни и намусени.
— Ето го, милорд! — Стражът възбудено размаха свитъка.
— Ха! — Вители го грабна, издърпа панделката и разстла листовете върху кухненската маса. Пукнатините по дървения плот бяха пожълтели от брашното на безброй омесени хлябове и макарони. Вители зачете, обръщайки нетърпеливо листовете, но физиономията му скоро се издължи разочаровано. — По дяволите! Боклук.
— Не е ли това? — попита обезкуражено стражът, който през последните няколко минути беше опипвал плоската кесия на колана си. — Намерих го скрито под една дъска на пода…
— Почеркът не е на Бенефорте. Сигурно е дневникът на момичето. Пфу! Бележки върху разни заклинания, да, но всичкото е обикновен чирашки боклук. Клюки, любовни заклинания и подобни простотии. — Вители презрително метна листовете встрани.
Когато Феранте и Вители му обърнаха гръб, Тур събра скришно листата, върза ги с панделката и ги пъхна в един шкаф, който приютяваше прашна и очукана калаена купа. Феранте спря на вратата, за да пропусне Тур, Вители и горчиво разочарования страж пред себе си.
— Достатъчно време загубих тази сутрин — каза той, когато се върнаха във вътрешния двор. — Можеш да вземеш неколцина от хората и да се пробваш отново следобед, Николо, щом толкова държиш, но ако питаш мен, просто ще трябва да минем без него.
— Трябва да е тук някъде. Трябва — не се предаваше секретарят.
— Така казваш ти. Може пък да е пазил всичките си записки в главата си, а?
При тази мисъл Вители изпъшка. Феранте се огледа разсеяно.
— Може пък като стана дук, да ти дам тази къща.
— Това би ме задоволило, милорд — каза Вители и лицето му позагуби мрачното си изражение.
— Добре.
Вители излезе на слънцето и погледна под брезента, метнат върху някаква безформена купчина.
— Да наредя ли да пренесат тези слитъци в замъка заедно с книгите, милорд?
Грижливо подредените метални слитъци тежаха по около петдесет килограма всеки, прецени Тур, което без съмнение бе единствената причина да не бъдат отнесени още при първата вълна на плячкосване, преди някой офицер да пристигне и да обяви къщата за личен периметър на Феранте.
— Остави ги засега — вдигна рамене Феранте. — Няма да избягат. Докато не намерим майстор-леяр, способен да излее оръдие, което да е по-опасно за враговете ни, отколкото за нас, нищо не пречи да останат тук. — Феранте му обърна гръб. — Хайде, германецо.
Тур нарами вързопа си. Феранте спря при дъбовата врата и заговори на войника, който стоеше на пост там.
— Знам, че сте ровили из къщата за съкровище.
— Не, господарю — отрече потресен войникът.
— Не ме лъжи, или ще заповядам да те разпънат. Не ме е грижа, че ти и приятелчетата ти сте си прибрали някоя и друга дрънкулка в джоба. Но ако разбера, че някой е изнесъл и една хартийка, била тя и инвентарен списък на нощните гърнета, ще му забуча главата на кол преди да се е мръкнало. Разбра ли?
— Да, милорд. — Стражът остана като истукан, докато Феранте и Вители не яхнаха конете си. Двама войници с нагръдници и шлемове, които бяха претърсвали градината и бараката за инструменти, се появиха, повикани от конярчето, и тръгнаха след конниците. Стражът на Тур и конярчето вървяха най-отпред.
По знак на Феранте Тур застана до стремето му и малобройната им процесия пое през града. Стражите се блещеха подозрително към всеки непредпазлив гражданин, който не смогваше да се отдръпне навреме. На свой ред, монтефолианците сякаш се стопяваха във въздуха при приближаването на Феранте, шмугваха се в най-близкия дюкян или пресечка, или в най-лошия случай притискаха гръб към стените. Никой не дюдюкаше, никой не го поздравяваше с възгласи. Сякаш кръг от тишина обграждаше Феранте и се движеше заедно с него.
Само четирима стражи? Толкова ли беше смел Феранте? Яздеше с изправен гръб и не си правеше труд да се оглежда, за разлика от ескорта си. Хиляди монтефолианци живееха в този град. Ако всички се изсипеха наведнъж на улиците, Феранте и хората му нямаше да ги удържат и пет минути, въпреки оръжията си. Защо хората не правеха нищо, чудеше се Тур. Нима дук Сандрино е бил толкова непопулярен сред народа си? Или за гражданите тираните са взаимозаменими, опре ли до чисто практическата страна на живота? Може би неочакваният обрат в положението на Феранте — от зет в узурпатор, от приятел във враг — просто се бе оказал твърде внезапен и хората още не бяха успели да го осмислят. С какво държеше Феранте монтефолианците? Със страх, да, но… лесно беше да си представиш как тълпа разгневени граждани залива улиците, за да отмъсти за убийството на дука си, но кой ще бъде първият, изправил се доброволно пред вражеските мечове? Тур беше чуждоземец и тази борба не беше негова. Или беше? „Жив ли е Ури?“ Поредният завой разкри гледка към замъка, кацнал на склона на стръмния каменист хълм, и стомахът на Тур се сви.