— Е, германецо — заговори го дружелюбно Феранте. — Какво знаеш за направата на оръдия?
Тур раздвижи рамене, за да нагласи вързопа по-удобно на гърба си. Опитваше се да не мисли какво има вътре.
— Работил съм в топилни, милорд, извличахме метала от рудата. Чистех пещите и помагах да товарят горивото и метала. Задвижвах меховете. Помагал съм при отливане в пясъчни ями, но само дребни неща, табели и свещници… само веднъж помагах при отливането на църковна камбана.
— Хм. Как би поправил пукнато оръдие? Ако ти се наложи.
— Аз… зависи от пукнатината, милорд. Ако е надлъжна, чувал съм че нагрявали железни обръчи и обшивали с тях дулото. Ако е напречна, може би трябва да се отлее калъп по старото оръдие, после самото оръдие да се стопи и да се отлее наново. Но тогава ще ви трябва допълнителен метал, заради загубите в пещта и каналите.
— Разбирам. — Феранте го изгледа одобрително. — Виждал съм военни инженери да правят номера с обръчите. Изглежда, си разбираш от работата. Добре. Ако не открия друг майстор, може да получиш неочаквано повишение.
— Аз… ще се постарая, милорд — отвърна неуверено Тур.
Феранте се изсмя.
— И добре ще направиш.
Изглеждаше в доста бодро настроение за един убиец. Тур реши да насили късмета си и попита:
— Какво търсехте в онази къща, милорд?
Усмивката на Феранте се стопи.
— Не е твоя работа, германецо.
Тур разбра намека и млъкна. Наближаваха хълма, където пътят се изкачваше към замъка. С периферното си зрение Тур мярна някакъв мъж, който изтича и се сниши зад едно корито за водопой. На ъгъла на една пресечка стояха трима млади мъже и единият от тях се взираше настойчиво във Феранте. Останалите имаха вид, сякаш нарочно стоят с гръб към процесията. Феранте усети вперения в него поглед, макар да не му отвърна, само вирна брадичка и стисна челюсти, после прехвърли юздите в превързаната си дясна ръка, а лявата се приближи до дръжката на меча му. Други петима-шестима младежи, на пръв поглед прекалили с бирата, се клатушкаха по една странична уличка и пееха. Залитаха и се блъскаха един друг, но гласовете им бяха твърде приглушени. Стражите на Феранте настръхнаха като кучета, но не извадиха мечовете си, а погледнаха към господаря си, чакайки заповеди.
Тур се огледа за някакво място, каквото и да е място, дюкян или уличка, където да се шмугне. Нищо. Сградата вдясно от него не предлагаше изход, вратата беше заключена, а прозорците — със спуснати кепенци. Отпред тримата младежи се присъединиха към другите шестима и вкупом се изсипаха на улицата. Всички държаха извадени мечове. Вече никой не се провикваше пиянски. Решителност, гняв, страх и опасения пробягваха по лицата им. Едно момче, не по-голямо от Тур, изглеждаше толкова позеленяло, че той почти очакваше да се превие на две и да си изповръща червата.
Двама от младежите изскочиха напред, после отстъпиха, осъзнали, че съзаклятниците им не са ги последвали достатъчно бързо. Неколцина се развикаха, сипейки обиди по адрес на Феранте и стражите му — повече, за да си вдъхнат кураж, помисли си Тур, отколкото за да подразнят противниците. Лицето на Феранте беше твърдо като стомана. Той кимна и стражите извадиха мечовете си. Вители, който беше въоръжен само с кинжал, дръпна юздите на коня си.
Опитните войници на Феранте запазиха мълчание, което беше много по-зловещо от заплашителните крясъци на нападателите. Стражите чакаха напрегнато — може и да бяха неграмотни, но познаваха аритметиката достатъчно, за да направят разлика между шест и десет. Въпреки това изглеждаха по-скоро възбудени, отколкото уплашени, сякаш им предстоеше неприятна, но до болка позната задача. Конярчето на Феранте извади камата си и погледна през рамо към своя господар. Феранте му кимна. Тур изръмжа наум. Трябваше ли и той да извади ножа си? Беше се оказал от погрешната страна…