Групичката най-после се втурна към Феранте, пришпорвана от кряскащия си водач, който пренасочи цветистите си обиди от лозимонците към своите разколебани другари. Тримата стражи се хвърлиха напред и ги посрещнаха с трясък и стържене на метал.
Добре облечен младеж със син елек и яркожълт клин се промъкна между вкопчените в близък бой стражи, без да сваля очи от лицето на Феранте. Конярчето изтича напред да го посрещне, размахвайки камата си. Двубоят беше неравен, а камата не можеше да устои на далеч по-дългото оръжие. Монтефолианецът заби меча си в гърдите на момчето и то изпищя. Жълтият клин спря, сякаш потресен и удивен от собственото си деяние.
Феранте почервеня.
— Страхливец! — изрева той, изтегли с лявата ръка меча си и пришпори напред кафявия си жребец. Пламтящите му черни очи се впиха в Жълтия клин с ужасяваща съсредоточеност. Жълтия клин го погледна в лицето, издърпа меча си от тялото на конярчето сред фонтан от кръв, обърна се и побягна.
С което почти успя да отвлече Ферйнте извън кордона на стражите. Ръце се протегнаха да сграбчат позлатената сбруя на жребеца и нападателите зареваха победоносно. Феранте обърна коня си към тях и го пришпори отново. Жребецът се изправи на задните си крака, зацвили и зарита във въздуха, отбелязвайки поне едно попадение, ознаменувано от смразяващ звук като от разцепена диня. Стражите хукнаха да настигнат господаря си.
Един монтефолианец с меч изскочи пред Тур. Тур изтегли светкавично кинжала си и успя да отклони удара в последния момент, а после, като не знаеше какво друго да направи, се хвърли напред и стисна нападателя си в мечешка прегръдка. Пленникът му се дърпаше и бореше и двамата се окъпаха един друг с дъх на чесън, лук, крайно усилие и ужас.
— Не мене, идиот такъв! — изпъшка Тур в ухото на монтефолианеца. — Аз съм на ваша страна! — Монтефолианецът се опита да му разбие устата с глава.
Някакво цветно петно се стрелна от едната му страна и Тур завъртя пленника си в мига, в който друг от монтефолианците замахваше към него. Мечът мина през гърба на другаря му като през масло и прониза корема на Тур. Тур отскочи с вик на болка и неверие, а мъжът, когото бе държал, се срина на калдъръма. Вторият мечоносец изрева и издърпа светкавично меча си, сякаш така щеше да върне своя зле насочен и фатален удар.
Тур докосна корема си. Треперещата му ръка се вдигна червена като петното, което се разширяваше върху новата му бронзовокафява туника. Но раната беше повърхностна, само порязване, което не беше засегнало вътрешните му органи. Беше в състояние да се изправи и да се отдръпне, което и направи. Монтефолианецът не го последва, а се опита да извлече тялото на ранения си другар, като плачеше с глас.
Тур се обърна — стържещият тропот бе станал оглушителен. Идваше от ударите на копита по калдъръмената настилка. Половин дузина облечени в зелено лозимонски кавалеристи препускаха откъм замъка на помощ на господаря си. Врязаха се изотзад в редицата на монтефолианците, разпръснаха ги и окончателно разстроиха атаката им. Младежите зарязаха Феранте и съсредоточиха усилията си в опит да спасят собствената си кожа. Лозимонците ги подгониха по страничната уличка. Чак сега Тур се сети за вързопа си — слава Богу, не го беше изпуснал, нито беше разпилял уличаващото му съдържание по калдъръма.
Феранте дишаше тежко и се опитваше да успокои жребеца. Очите на животното се въртяха диво, ноздрите му се издуваха от миризмата на кръв. Конярчето, с лице бяло като суроватка и невиждащи ококорени очи, лежеше напреко на скута на Феранте. Той прибра меча в ножницата и, като си мърмореше нещо, обърна главата на детето към себе си, взря се безмълвно в мъртвото лице, после заръмжа като вълк.
Двама от стражите бяха ранени. Трима мъртви монтефолианци лежаха на паважа, включително и онзи, с когото се беше сборил Тур. Двама кавалеристи бяха слезли от конете и едва удържаха пленника си — Жълтия клин, — който се мяташе неистово в ръцете им.
Лицето на Феранте от червено стана синкавосиво. Той посочи пленника и каза на кавалерийския капитан:
— Този го изцедете. Разберете имената на съзаклятниците му. После ги намерете и ги избийте до крак.
Кафявият жребец танцуваше неспокойно.
— Милорд. — Месер Вители прибра камата, която не беше използвал, и подкара коня си към Феранте. — Може ли да поговорим? — После сниши глас: — Този ще го задържите, разбира се. Нека разберат какво знае. Но не хабете хора да преследват съучастниците му. Това само ще подтикне семействата им да търсят отмъщение.
Тур си пое дъх със скрито облекчение. Думи на разум и милосърдие, които да спрат този чудовищен омагьосан кръг от насилие… мнението му за Вители се повиши.