— Но когато войските ви пристигнат, арестувайте убийците и целите им семейства, незабавно — продължи Вители. — Да не остане нито един жив, който да потърси отмъщение. Това ще направи силно впечатление, след което управлението ви ще бъде значително по-безпроблемно.
Феранте вдигна вежди и погледна секретаря си така, сякаш думите му го бяха смаяли. Накрая изръмжа утвърдително:
— Погрижи се, Николо.
Вители се поклони.
— Това ми напомня за друго. Редно е да освободим враговете на покойния дук от тъмницата. Мястото тепърва ще ни трябва.
— Погрижи се и за това — въздъхна Феранте. Възбудата и приливът на енергия, родени от битката, видимо се отцеждаха от него, заменени от странна апатия. Той погледна към Тур. — Ранен си, германецо. — Дори да не бе точно загрижен, беше поне леко заинтересуван.
— Само драскотина, милорд — успя да каже Тур. Гърлото му се беше стегнало.
Феранте огледа преценяващо Тур и явно стигна до същия извод — че раната е само драскотина. Той кимна отсечено и каза:
— Добре. Харесвам мъжете, които не хленчат.
Напук на себе си, Тур се почувства нелепо стоплен от одобрението му. „Спомни си кой е той. Спомни си за Ури.“ Кимна вдървено в отговор, което незнайно защо накара Феранте да се усмихне студено.
С един последен тъжен поглед над стиснати устни, Феранте приглади косата на конярчето и подаде телцето му на един от кавалеристите. Намръщи се, забелязал дланта на Тур, притисната към червената предница на туниката му, и протегна лявата си ръка.
— Качвай се. Ще те отведа при лекаря си.
И така Тур се озова няма и на косъм от самия Феранте, възседнал кафявия жребец, който се изкачваше по пътя към замъка. Пръстите му стискаха извития заден лък на седлото, защото не смееше, нито желаеше, да се хване за владетеля на Лозимо. Феранте пришпори коня си през портата с кулите, остави Тур във вътрешния двор на замъка и поръча на един страж да го отведе при личния му лекар.
— Когато ти закърпят корема, обади се на секретаря ми. Той ще ти покаже с какво да се заемеш.
10.
Тур последва стража през вътрешния двор. Един слуга отведе коня на Феранте в обратната посока. Вляво от себе си Тур позна изящното мраморно стълбище, което бе зърнал в огледалото на Монреале. Феранте взе стъпалата по две наведнъж и се скри в замъка. Следвайки стража, Тур влезе през един по-скромен вход откъм северната страна на вътрешния двор, който явно водеше към слугинските помещения. Минаха през кухня с каменни плочи по пода и варосани стени, където половин дузина мъже се потяха и псуваха, борейки се с наръчи дърва за огрев и с огромното туловище на един заклан вол. Две стреснати възрастни жени месеха малка планина тесто. От другата страна на кухнята следваше помещение, изпълнявало преди ролята на килер, а сега заето от военен аптекар. След още няколко стъпала нагоре и един завой, водещ към поредния коридор, Тур и стражът най-после стигнаха до трапезарията на покойния дук Сандрино.
Тя беше преустроена във временен лазарет. Десетина ранени лежаха на сламеници по пода. По покритите с фрески стени румени полуголи богове и бледи зеленикави нимфи се гонеха усмихнати сред стилизирани листа, безразлични към плътската болка под нарисуваните им очи.
Докато стражът говореше с лекаря на Феранте, Тур тревожно огледа сламениците. Нито едно познато лице. Ури го нямаше тук. Така. А колко мъже беше видял досега Тур? Ако се брояха войниците, обсадили манастира, със сигурност повече от първоначалната почетна стража на Феранте. Изглежда, част от кавалерията вече бе пристигнала от Лозимо. На колко ли дни след тях се движеше пехотата на Феранте? Трябваше да се опита да разбере тези неща.
Военният лекар на Феранте беше набит мургав сицилианец, чиято енергия изригваше в подскоци при всяка крачка. Приличаше повече на бръснар, отколкото на лечител или маг, и нямаше нищо общо с облечените с дълги мантии падуански доктори, които мереха пулсове, душеха урина и обявяваха диагнозата с тържествен тон. Този човек изглеждаше така, сякаш повече би му прилягало да копае гробове. Нацупи пълните си устни и сви рамене, когато Тур свали палтото си и му показа раната. Първоначалното обилно кървене беше спряло, но естествената еластичност на кожата отваряше ръбовете на раната. Тур зяпаше, ужасен и очарован едновременно, как червеникавокафявите му мускули се движат под зейналия отвор.
Лекарят му нареди да легне на една набързо скована маса, измърмори заклинание против гноясване, което прозвуча доста повърхностно, и се зае да зашие раната с една голяма закривена игла. Тур, с насълзени очи и захапал някакъв не особено чист парцал, дишаше едва-едва и дъхът му излизаше със свистене през зъбите. Не беше минала и минута, когато лекарят му каза да седне и стегна кръста му с ленена превръзка.