— След десетина дена срежи шевовете и ги издърпай, ако раната не е гноясала — посъветва го лекарят. — Ако усетиш, че гноясва, ела да я погледна. А сега бягай.
Тур надмогна болката и успя да каже едно: „Благодаря“. Сгъна окървавеното си палто и разрови предпазливо вързопа за другата си дреха — опърпана туника от сив лен. Дали да не постави едно ухо тук? Щеше ли то да чуе нещо ценно? Като се изключеха фреските, помещението не се различаваше много от манастирския лазарет. Мъжете изглеждаха същите, небръснати и бледи или зачервени и трескави. И миризмата беше същата — пот, засъхваша кръв, воня на урина и фекалии, и дъх на изгоряло, който подсказваше, че наскоро са обгаряли нечия рана.
Лекарят беше с гръб към него. Тур стисна в шепа едно от малките пергаментови дискчета и се огледа за място, където да го скрие. В един ъгъл зад масата беше натрупана купчина най-различни вещи — огъната ризница, нечия празна войнишка раница, едно копие и два пръта за носилка. Тур понечи да се наведе, но го спря рязко придърпване в коремната област. Задържа дъх, измърмори задействащите думи, които му беше казал абат Монреале, и пусна диска зад купчината. После внимателно се изправи.
Лекарят прибра иглата в малкък кожен несесер, който съдържаше още по-големи и страховити нейни роднини, и набута окървавените парцали в торба, предназначена за перачницата. Тур върза връзките на палтото си и попита небрежно:
— Колко от мъжете тук са от хората на лорд Феранте и колко са пленници?
— Пленници? Тук? — Лекарят смаяно вдигна черните си вежди. — Едва ли.
Смееше ли да попита конкретно за Ури?
— Взехте ли в плен много ранени войници?
— Не много. Повечето избягаха след онзи войнствен абат, а после разменихме онези, които бяха толкова лошо ранени, че повече не представляваха заплаха за нас. Нека ядат запасите на врага. На кого му пука. Важното е да има за нас.
— И къде са те сега? Малцината, които държите пленници?
— В тъмницата, разбира се.
— И офицерите ли? Дори капитаните и служителите на дука?
— И те са врагове като всички останали — сви рамене лекарят.
— Не… не рискува ли лорд Феранте да си навлече критики с подобна жестокост?
Лекарят излая някакво подобие на смях, в което нямаше и капка веселие.
— Не и от войниците си. Виж… можеш да четеш, нали?
— Да. Малко.
— Така си и мислех. Иначе не би повтарял такива свещенически и женски глупотевини. Започнах като лекар в лагера на един венециански наемник — няма да си мърся устата с името му. Преследвахме някакви болонци. Дни наред ги гонихме. Настигнахме ги при едно блато и нашият скъп командир спря и ги остави да се подготвят за атаката ни. От цялата работа си спечели репутация на истински рицар и се оттегли да се радва в охолство на старините си. А аз получих шатра, пълна с умиращи мъже, които можеше въобще да не бъдат ранени. Фиаско. Пфу! На мен ми дай капитан, който мисли първо за собствените си хора. А врагът може да получи трохите от милостивото му сърце, в случай че останат такива.
— Значи се възхищавате на лорд Феранте?
— Той е разумен войник. Колкото повече остарявам, толкова повече ми харесва това качество. — Лекарят поклати глава.
Тур реши, че ще се чуди над думите му по-късно.
— Но сега на лорд Феранте му се налага да бъде и нещо повече от войник. Сега трябва да бъде управник.
— И каква е разликата? — Лекарят сви рамене.
— Ами… не съм сигурен. Просто ми се струва, че трябва да има разлика.
— Властта си е власт, мой млади философе, и хората са си хора. — Лекарят се усмихна, наполовина горчиво, наполовина развеселено.
— Леяр съм.
— И разсъждаваш като такъв. — Лекарят го плесна по рамото с жест, копиран от Феранте, в това Тур би могъл да се закълне. — Ти просто ни направи оръдие, леярю, а насочването му остави на тези, дето разбират повече от теб.
Тур се усмихна криво и стиснал здраво вързопа си, избяга от изрисуваната стая.
Скоро откри, че се лута през смайваща поредица от стаи, някои светли, с дървена ламперия и фрески по тавана, други обикновени и сумрачни. В една малка зала двама лозимонски войници дремеха върху одеялата си в горещия следобед, а други двама играеха вяло на зарове, колкото да убиват времето. Хвърлиха по един поглед на Тур и се върнаха към играта си. „Надолу. Трябва да открия някакъв път надолу.“
След залата с войниците Тур попадна в една необичайно голяма стая с мраморен под. Двойните врати стояха отворени към бездиханния въздух и трептящата омара. Тур надникна навън — там се простираше градина, оградена с висока стена. Насекоми жужаха приспивно в белия следобед. Неколцина измъчени от жегата стрелци охраняваха куличките по върха на зида. Тур се ориентира по сенките — стената на градината явно минаваше по протежение на канарата, която се спускаше почти отвесно към езерото. Нямаха голямо основание да се боят от атака в този участък. Нямаха никакво основание да се боят от атака в който и да било участък, мрачно си призна Тур. Но може би Феранте не знаеше това.