Тур се ухили неуверено.
— Шегувате се… месер?
— Не. Такава е заповедта на лорд Феранте. — Вители възнагради Тур с ироничен поклон, обърна му гръб и тръгна към замъка. Усмивката на Тур се превърна в гримаса.
Двамата работници, както разбра Тур от отговорите им, вече копаеха ямата за предложеното от него изливане в пясък. Тур отклони многозначителното предложение сам да грабне лопата, като вдигна туниката си да покаже превръзката, и заоглежда критично купчините материали, придавайки си невъзмутим вид като на майстор Кунц, или поне се опита. Изобилие от тухли, но дървата бяха недостатъчно. Две каци качествена глина. Пясъкът беше чист и сух, но трябваше да покрият купа с брезент, в случай че дойдеше дъждът, за който се молеха монасите в „Свети Джеронимо“. Тур вдигна лице нагоре и примигна. По небето не си виждаше и облаче. Добре де, брезент, който да пази пясъка от замърсяване. Тур още помнеше табелите, които майстор Кунц беше отлял по времето, когато селските котки си бяха харесали купчината му с пясък, а работниците не бяха пресели пясъка преди да го нахвърлят с лопатите си в ямата. Разтопеният бронз бе влязъл в съприкосновение с котешките изпражнения и бе последвала поредица от димни експлозии. Отливките отидоха по дяволите, работниците си отнесоха боя, а майстор Кунц прекара следващите две седмици в мятане на камъни по всяка котка, която имаше неблагоразумието да си покаже мустаците в близост до работилницата му.
А може би Тур трябваше да подправи купчината пясък на Феранте със, да речем, рибешки глави? Тук, писи-писи… После се сети за дългата шест стъпки верига на Вители и се отказа. Засега.
След като приключи с първоначалния оглед, Тур се върна в замъка да търси месер Вители, като си напомни да се оглежда за още подходящи места, където да заложи ушетата си. Поставеше ли ги всичките, можеше да изчезне, а леярната и оръдието на Феранте да вървят по дяволите. Но трябваше да намери и Ури.
За съжаление, Тур откри Вители още на първото място, където го потърси — в кабинета на дука. Секретарят на Феранте седеше до прозореца и пишеше писма, възползвайки се от последните слънчеви лъчи. Щом Тур влезе, той обърна листа с написаното надолу и погледна младежа.
— Да, германецо?
— Искахте да ви дам списък с необходимите неща, месер.
Вители взе едно ново перо и лист хартия.
— Казвай.
— Кран или дълги греди и вериги, с които да го направя. Железни тръби за каналите. Достатъчно брезент, който да предпазва конструкцията, докато работим. Както и стар бронз или нова мед и калай, които да бъдат добавени при топенето, за да компенсират загубите на метал. Ще трябват и още дърва. Наличното ще стигне само да се подсуши калъпът. Въглища и хубава глина, с която да се замажат тухлите на пещта. Трамбовач. Две големи духала, направени от волска кожа, и достатъчно силни работници, които да ги задвижват на смени по време на по-трудните етапи от процеса. Шестима ще стигнат.
— За това мога да ти дам няколко войници. Още колко бронз?
— Не съм сигурен. Сто килограма най-малко. — При втрещения поглед на Вители Тур припряно добави: — Излишното може да се възстанови от каналите, но ако металът не стигне, цялото отливане ще се провали. Калъпът ще бъде унищожен, а тъй като старото оръдие дотогава ще е претопено, вече няма да може да се направи друг.
— Още бронз тогава. — Вители сведе примирено глава над скърцащото си перо. Тур си наложи да не поглежда към най-горния плот на библиотечната. Вители го погледна и смръщи вежди. — Връщай се на работа, германецо.
Явно все още не можеше да се измъкне от целия този театър. Тур се върна в градината, отбеляза габаритите на бъдещата пещ от високата страна на ямата и обясни на работниците как да издигнат основата й от купчината изкопана пръст. Докато приключат, вече се беше здрачило и работниците го заведоха в кухнята, където един сопнат лагерен готвач им раздаде пържени филийки, месо и евтино вино. Тур беше толкова изгладнял, че излапа вечерята си на крак, докато го водеха към спалното на работниците, което се намираше над конюшните и което деляха с конярите. Тур намери един незает сламеник и го обяви за свой. Поне се надяваше, че не е зает — разрови подозрително сламата за признаци на живот. Издебна момент, когато никой не гледаше към него, и скри още едно уше досами сламеника, прикри го с износения юрган, връчен му от главния коняр, а останалите три пъхна под предницата на сивата си туника. Остави вързопа си и отклони поканата на новите си познайници да пийнат вино и да поиграят на зарове.