— Трябва да говоря с Вители за крановете — извини се той.
Всъщност изнервящият го дребен секретар беше последният човек, когото Тур би искал да види в момента. Той прекоси предпазливо конюшните, пълни с конете на лозимонската кавалерия. Няколко уморени коняри разтоварваха каруци с фураж и вода. Тези тук трябва да бяха само част от конете на Феранте, осъзна Тур, като броеше шепнешком — останалите сигурно бяха на паша някъде извън градските стени, разбира се, охранявани от войници.
От конюшните се излизаше в двор при портата с двете големи кули и мраморното стълбище. Червените плочи по покривите на кулите грееха като емайл под косите лъчи на залязващото слънце, после избледняха в сенчести земни нюанси под хладното вечерно небе. Две глави с шлемове се движеха по платформите за стрелците.
Слаб златист светлик от запалени свещи се процеждаше от два потънали в сенки тесни прозореца на половината височина на една от кулите. Дали това не беше стаята, където държаха дукесата и лейди Джулия? Нищо по-дебело от сиянието на свещ или от стрела не би могло да премине през тези тесни каменни процепи.
Меко и настойчиво като сърдечен ритъм, шестото чувство на Тур го тикаше напред, към служебния вход от другата страна на вътрешния двор. Този път той не продължи към кухните, а пое по тъмен каменен коридор в противоположната посока. Уморен на вид лозимонец с къс меч на кръста седеше на едно преобърнато буре, копието му бе подпряно на стената.
Копиеносецът изгледа намръщено Тур и плъзна ръка към меча си.
— Какво искаш, момче?
— Аз… аз съм новият леяр на лорд Феранте. Пратиха ме да проверя решетките и другите метални работи тук долу и да предам списък с необходимите поправки на месер Вители. — Толкоз. По-правдоподобна лъжа Тур не би могъл да измисли. Ако не свършеше работа… Тур измери с очи копието. „Ури, идвам.“
— О. Да. Знам за коя килия са те пратили. — Стражът кимна. — Ще те заведа. — Стана от бурето и бутна вратата.
Някъде отдолу отекна вик. Един лозимонски страж се качваше тичешком нагоре с фенер в ръка. Видя другаря си и спря да си поеме дъх.
— Карло! Лудият пак се измъкна. Пази твоя край.
— Не е идвал насам.
— Добре, значи още се крие тук долу. Ще продължим да го търсим.
— Ще заключа вратата, докато го намерите. — Първият страж направи път на Тур да мине. — Този е работник на господаря, дошъл е да провери килията.
— Добре. — Вторият страж му махна с ръка и заслиза по стълбите. Тур го последва озадачен. Но всяка хрущяща стъпка на кожените му обувки по грапавия камък беше като ехо на растящата му увереност. „Надолу. Да. Оттук.“ Масивната врата се затвори с трясък зад него, сгъстявайки още повече полумрака, и железният й лост се плъзна с пристъргване на мястото си.
След втория завой стените на коридора се промениха — от дялана каменна зидария в необработен пясъчник. Коридорът се стесни, а след поредния завой се ушири, колкото да побере стражево помещение и клозет. Зарешетено прозорче гледаше към езерото и пропускаше мътната синкава светлина на ранната вечер. Прозорецът явно бе издълбан в самата скала под стената на градината. Каменният улей за изпражненията пробиваше стената близо до него.
По-нататък коридорът продължаваше покрай зарешетени килии, железните панти бяха вкопани дълбоко в пясъчника. В килиите имаше миниатюрни зарешетени прозорчета, което ги правеше не чак толкова задушни, влажни или ужасни, колкото си ги беше представял Тур. Като се прибавеше и проветривата направа на вратите, вентилацията беше наистина превъзходна. Затова пък килиите бяха претъпкани — по четирима-петима души във всяка. Тур забави крачка, опитвайки се да различи отделни лица или фигури… Тук Феранте държеше не повече от двайсетина затворници. И Ури не беше сред тях…
— Насам. — Стражът се обърна и се намръщи и Тур побърза да го настигне. Мина покрай друг тесен коридор вляво, водещ… нагоре към замъка? Беше прекалено тъмно, за да прецени. Стражът посочи една празна килия в края на редицата. — Тази.
— Какво не й е наред? — попита Тур. Не изглеждаше по-различна от другите, само дето беше празна.
— Бас държа, че нищо — сърдито отговори стражът. — Според мен е магия. Магия и лудост. — Той разтърси начумерено вратата, която издрънча на пантите си, свали един ключ от колана си и я отключи. — Виждаш ли? Беше си заключена, точно като сега. И въпреки това лудият… как да кажа… отлетя.