Тур влезе притеснено в килията. Представи си как стражът трясва вратата зад него и виква: „Ха! Хванах ли те, шпионино!“ Но стражът само потърка носа си и вдигна фенера, за да го улесни. Тур пристъпи към квадратното прозорче, опипа решетките и ги разтърси. Не помръдваха. Поне две стъпки масивен камък деляха килията от скалната стена отвън. Прозорецът беше като малък тунел. Порязаница от езерото блещукаше в сбиращия се здрач, а в малката кръпка небе грееше самотна звезда. Тур дръпна рязко ръка, когато тлъста стоножка изпълзя от една пукнатина, пролази по камъка и се измъкна навън.
Тур огледа варосаните стени на килията. Помещението беше малко, но не нечовешки малко — и по-висок от Тур мъж можеше да се побере на сламеника, а, както стоеше прав, главата му не докосваше тавана. Стените изглеждаха солидни. Тур започваше да нервничи под зоркия поглед на стража. „Хайде, махай се.“ Беше близо, съвсем близо до Ури, усещаше го. Ако само можеше да се спечели няколко мига насаме…
Груби гласове проехтяха по коридора, примесени с далеч по-необичаен звук… смях? После отекна пронизителен писък:
— Еее, еее, еее!
— А, спипали са го! — изсумтя лозимонският страж. — Никога не стига далеч. Но как се измъква е въпросът. — Той поклати глава и излезе от килията. Тур го последва, подгонен от тъмнината, която сякаш пролазваше от ъглите с отдалечаването на фенера.
Двама лозимонци влачеха някакъв човек към килията — закръглен мъж на средна възраст. При други обстоятелства навярно би внушавал царственост и достойнство. Мръсната му кадифена туника и коприненият клин го бележеха като високопоставена особа, а побелялата му коса — като човек, натрупал мъдростта на годините. Но сега косата му стърчеше невчесана, а брадясалите му бузи бяха хлътнали. Очите му бяха кръвясали и подути. Той изпищя отново, изви се и заразмахва безпомощно ръце.
— Къде го намерихте? — попита стражът с фенера.
— Пак беше долу — изпъшка единият от заловилите пленника, още младеж. — В същото кьоше. Първия път не го видяхме, но като погледнах пак, го видях да клечи там. Божке! Може пък наистина да се превръща в прилеп.
— Не казвай тая дума, че пак ще пощурее — рече другарят му, сержантът на затворническата стража, но вече беше късно. Възбуда се разля по лицето на затворника и той започна да бръщолеви нещо, а тялото му се заизвива неистово.
— Прилеп. Прилеп. В прилепа е истината. Черният Вители е фалшив прилеп, но аз съм истинският. Ще отлетя. Ще отлетя от вас, или ще увиснете на въжето. Ще отлетя при жена си и няма да ме спрете — напаст! Убийци! — Съзаклятническото му хихикане отстъпи пред истински бяс и той започна да се бори не на шега. Двамата стражи го набутаха в килията и треснаха вратата след него. Той я блъсна с рамо, после още веднъж и още веднъж. Двамата стражи с по-нисък чин натискаха решетките от външната страна, докато сержантът пъхне ключа в ключалката — успя едва на третия път — и го превърти. Резето щракна и лозимонците отстъпиха облекчено от вратата.
Лудият продължи да блъска решетките и да крещи безсловесния си прилепени вик, като от време на време спираше, колкото да обиколи в кръг килията — размахваше ръце като пляскащ с криле прилеп. Беше нелепо, но не се стори смешно на Тур. Сълзи се стичаха по изпитото лице на мъжа, докато надаваше странните си викове: „Ще отлетя. Ще отлетя. Ще отлетя…“ — най-накрая проточи той и замлъкна. Клекна на пода, после седна тежко и захлипа.
— Кой е този нещастник? — прошепна Тур, вперил поглед през решетките.
— Бил е кастелан на мъртвия дук, казва се Пиа — рече сержантът, все още задъхан от борбата. — Изглежда, битката и кръвопролитието са му повредили мозъка. Май не проумява, че е затворен в собствената си тъмница, това поне мога да ти кажа.
— Само дето не остава за дълго затворен, там е проблемът — промърмори по-младият страж. — Как го прави? Вители се кълне, че няма и следа от магия по ключалката.
При името на секретаря очите на затворника се ококориха, кръвясалият му злобен поглед се плъзна по мъжете от външната страна на решетката, после той отново се взря в пода и замърмори нещо неразбрано. „Наистина ли е луд? Или само се преструва?“ Или и двете… странна мисъл. Нищо чудно, че го държаха сам, колкото и претъпкана да беше тъмницата.
Тур огледа желязната врата. Решетките бяха смазани, без следа от ръжда. Пантите бяха яки и вдълбани дълбоко в дебелия каменен зид. Тур почука по всяка от дългите вертикални решетки. Всичките звънтяха нормално, нямаше скрити кухини за тайно приплъзване. Не беше ключар, но и ключалката му изглеждаше съвсем в ред.
— Всичко това вече сме го правили — нетърпеливо рече стражът с фенера.