— Претърсихте ли го за ключ? И килията?
— До голо. Два пъти.
— До голо. Хм… едва ли той би… тоест, ъъ, вие…
— Не, не си е пъхнал ключа в задника — каза развеселено сержантът. — Нито го е глътнал. — Тур реши да не пита как е разбрал. — Просто някой ще трябва да го наблюдава денем и нощем — продължи сержантът.
— Трябва да ида за вечерята — каза изнервено по-младият страж.
Сержантът го изгледа заплашително, но после сви рамене.
— Не ни стигат хора. Ще помоля капитана да ни придаде някой от по-леко ранените. Работата няма да е трудна. Ще трябва само да седи на една пейка срещу вратата и да наблюдава. И да е буден.
— Аз лично не бих заспал тук — разгорещено заяви по-младият страж.
— От паяците ли те е страх? — подигра му се онзи с фенера. — Или от плъховете? В затвора в Генуа ядяхме плъховете печени.
— И сте си пържили паяците с чесън и смазка, без съмнение — не му остана длъжен другарят му, раздразнен от тази, както изглежда, често повтаряна възхвала на мъжката издръжливост. — Не от паяците се притеснявам. Но в стените има разни неща. Странни неща.
Тур се притесни, защото никой не отрече твърдението, нито обвини младия страж, че е прекалил с пиячката.
— Оставете ми фенера и аз ще го наблюдавам за известно време — предложи Тур. — Може пък да ми хрумне някоя идея как го прави. — Сега кастеланът седеше с кръстосани крака на пода и се клатеше напред-назад, с втренчен в нищото поглед и безизразно като камък лице.
Сержантът кимна и стражът връчи фенера на Тур.
— И не се приближавай много. Може да те сграбчи през решетките.
— Ще викам.
— Ще викаш, ако не те сграбчи за гърлото.
Стражите се върнаха към преките си задължения. Под зоркия поглед на сержанта, който държеше лък със запъната стрела, те внесоха ведрата с вечерята в претъпканите килии и изнесоха пълните с фекалии кофи, които понесоха към клозета, за да ги изпразнят. Ала никой от затворниците не изглеждаше склонен да бяга.
Тур гледа известно време клатещия се кастелан, после се облегна на отсрещната стена и затвори очи. Вече не му трябваше фенер. Можеше да открие крайната си цел и със завързани очи. Пулсираше в главата му, толкова близо. „Надолу. Надолу.“
Тур издебна момент, когато стражите бяха погълнати от задълженията си в другия край на коридора, кой в клозета, кой в стражевото помещение, вдигна фенера и безшумно се шмугна в тъмната пресечка на коридора. Раменете му се опираха в стените. Издълбаната скала сякаш се издигаше в лек наклон към замъка и за момент той се усъмни в интуицията си, но после откри стълбите; едната — нагоре, другата — надолу. Тръгна надолу.
В края на стълбището имаше тесен коридор с четири врати, този път всичките от масивно дърво. Две не бяха заключени. Нито една от тях не беше търсената, той го чувстваше със сърцето си, но за всеки случай ги отвори и надникна вътре. Складови помещения. Бурета с брашно, прашни бъчви с вино… запасите на замъка в случай на обсада, било от хора или от природни стихии. Светлината на фенера улови в един от ъглите зелени искрици — лъскавите като скъпоценни камъни очи на подплашен плъх. Паяжини красяха ъглите като гирлянди. Паяците бяха по-малки от плъховете, но не чак толкова, колкото би му се искало.
Върна се в коридора. Тази врата. Пробва да я отвори, но без успех, после се опита да я насили с рамо. Желязната ключалка простена, но не поддаде. Защо не се беше сетил да вземе на заем някакви инструменти от другите работници и да ги скрие под туниката си, преди да тръгне насам? Ако сега се върнеше, щеше ли втори път да си пробие път дотук с лъжи и блъфиране? Колко време щеше да мине, преди стражите горе да забележат отсъствието му? „Сега. Сега или никога. Ури, тук съм.“
Клекна, като се постара да не разпъва твърде болезнено раната си, и извика приглушено, прилепил уста до черния процеп между вратата и пода:
— Ури? Ури?… — „Защо ме е страх от отговора?“ Възлите, стегнали корема му, нямаха нищо общо с раната.
Прахта по пода под носа му се раздвижи в миниатюрни вихри. Нямаше течение. Тур бързо скочи на крака и нажежена до бяло болка раздра плътта около шевовете. Отстъпи заднишком, докато гърбът му не се опря в студената като лед каменна стена. Потисна с мъка напиращия вик и застина безмълвно, само сърцето му се блъскаше като обезумяло. „Чакай и наблюдавай.“
Прахта се завихри нагоре, всяка миниатюрна прашинка се въртеше около себе си в светлината на фенера, докато съвкупността им не оформи една позната полупрозрачна фигура… голяма платнена шапка, къдрава брада… „Не мисли за него като за дух. Мисли за него като за… като за бъдещия си тъст“ — заповяда си сащисано Тур.