— Здравейте… — прошепна той. Паника стисна гърлото му. — Мм… майстор Бенефррте. Дойдох да…
Смътният намек за шапка кимна в знак на потвърждение.
Тур посочи ключалката.
— Можете ли да помогнете? — В колко силен дух се беше превърнал мъртвият маг? Дали това не беше тайната на бягствата на лудия кастелан? Беше съвсем малко по-добро от представата как господин Пиа се превръща в прилеп и се измъква през решетките.
Призрачната фигура раздвижи рамене като човек, който събира сили за трудна задача. Изваяните от прах черти се стегнаха в предчувствие за болка. Миг на подготовка и ето че прахта се сви и изпада от въздуха. Вътре в ключалката застърга метал, спря, после пак застърга. Прищракване… и вратата се открехна. Последва тишина.
Тур си пое дълбоко дъх, протегна ръка и отвори вратата докрай. После, стиснал здраво фенера, прекрачи през прага и внимателно придърпа вратата, без да я затваря напълно.
Стаята беше по-голяма от складовите помещения и имаше зарешетен прозорец, прокопан в скалата като в килиите горе. До едната стена беше тикната паянтова маса, отрупана с кутии, буркани, книги, листа, един мангал… цялата тази бъркотия напомни неприятно и твърде много на Тур за магическата работилница на абат Монреале. Сред книжата се мъдреше столче за крака във формата на малка разбована ракла с кожена тапицерия отгоре. Имаше и два железни свещника с дузина дебели свещи от фин пчелен восък, изгорели наполовина. Добро работно осветление за неща, които се правят нощем. Тур внимателно извади лоената свещ от фенера си и запали няколко от свещите. Чак тогава се насили да пресече стаята и да огледа онова до отсрещната стена.
Два правоъгълни сандъка бяха поставени един до друг, всеки върху двойка дървени магарета. Сандъците бяха около шест стъпки дълги, сковани от неодялани чамови дъски. Капаците им се придържаха от въжета, вързано през средата им.
Тур докосна предпазливо едно от въжетата. То не се стрелна да се увие около врата му, нито изпълни някой друг магически трик. Тур развърза хлабавия възел и въжето се свлече на пода. Тъй като нямаше кърпа, която да притисне към лицето си, Тур просто затаи дъх и бутна капака настрани.
Добре. Не беше кой знае каква изненада. Тялото на майстор Бенефорте, все още увито в тънкото платно от пушилнята, лежеше в ложе от лъщяща каменна сол. Тур се зачуди разсеяно защо привидението винаги се явява с дрехите, в които го беше застигнала смъртта, а не с този тънък саван, който изглеждаше много по-подходящ за един призрак. Може би кадифеният официален тоалет му е бил любимият. Миризмата не беше толкова неприятна, колкото се беше опасявал Тур — най-силно се усещаше прилепчивият, но не и неприятен аромат на ябълково дърво. И все пак — Тур преброи набързо горещите летни дни — Феранте или Вители навярно бяха добавили някое силно заклинание за консервиране. Потъмнялото брадато лице беше студено. Никой дух не би могъл да вдъхне живот на тази плътна и тежка маса така, както го правеше с праха и дима. Тур потърси в сърцето си следи от суеверен ужас, но нещото пред него изглеждаше по-скоро тъжно, отколкото страшно. Гол старец, изгубил всичко, дори и суетата си. Тур го покри с чамовия капак.
Обърна се неохотно и развърза възела на втория сандък, после спря за миг, призовавайки… не смелостта си, ако трябваше да е точен. Надеждата. „Може да не е Ури. Много хора са умрели в Монтефолия през последната седмица.“ За още един миг можеше да подхранва надеждата си. После щеше да разбере.
„Вече знаеш. Знаеше го от самото начало.“ И: „Не! Няма да е той!“ Тур избута решително капака назад.
Лицето на брат му изпъкваше над постелята от каменна сол, едновременно познато и чуждо. Красивите някога черти си бяха същите, незагрозени. Но живителното веселие, гневът, жаждите и амбициите, остроумието… колко празен беше този непознат, изпит, блед образ без тях. „Умрял е в болка.“ Само това се виждаше в застиналото лице.
Тур плъзна поглед по голото тяло. Една-единствена рана зееше тъмна в гърдите и в сравнение с нея парещото порязване на корема на Тур изглеждаше като бледа пародия. „Умрял е бързо. Преди дни.“ Поне тази част от кошмара — как Ури страда, затворен в килия — можеше вече да забрави. „Ако само си могъл да почакаш малко, братле. Да издържиш. Аз идвах. Аз…“
Нямаше недостиг от нови кошмари, които да заемат овакантеното място. С каква цел бе подготвил Феранте тази стая и странните инструменти в нея? Чувствайки собственото си лице изстинало и мъртво почти като на по-големия си брат, Тур обиколи още веднъж помещението. Центърът на каменния под беше разчистен и по него личаха следи от тебешир и от други вещества, които не можа да разпознае. Черно некромантство, без съмнение. Тур извади с мрачна решителност едно от малките барабанчета, които къташе в туниката си, прошепна задействащите думи и, изправен на пръсти, му намери място зад някакъв буркан на една висока полица. Така. Поне това би трябвало да създаде достатъчно работа на ослушващите се монаси в манастира.