Върна се при брат си и за пръв път докосна студеното му лице. Само празна черупка. Ури го нямаше, или, най-малкото, нямаше го тук. Но колко далеч беше сега? Тур се огледа невиждащо из стаята, внезапно осъзнал, че и двата му кошмара са се оказали реални. Ури беше мъртъв. И Ури беше пленник в това ужасно място. „Как да те освободя, братко?“
Приглушен кънтеж на басов глас и каменно ехо на кратък смях долетяха откъм коридора. Ужасен, Тур бързо издърпа капака върху сандъка на Ури, като прищипа болезнено палеца си, опитвайки се да избегне изтракването. Твърде късно ли бе да избяга? Обърна се, очите му оглеждаха трескаво стаята за някакво прикритие.
Свещите изгаснаха моментално, явно по собствено усмотрение, защото не се усети и следа от повей, и потопиха стаята в почти пълен мрак. Ръка, която Тур не мислеше, че би могъл да види дори на дневна светлина, го сграбчи за рамото.
— Скрий се, момче! — погъделичка ухото му шепот без дъх.
Прекалено уплашен, за да спори, той клекна и се навря под масата. Вратата тихо се затвори и ключалката прещрака. Тур се сви до стената, а някакво платно го заръчка в ръката с настойчивостта на куче, което си проси милувка. Беше леко и меко като лен и Тур го придърпа отгоре си.
Истински, материален ключ изстърга в ключалката и тя отново изщрака. Тур надзърна над платненото си прикритие към треперливия жълт светлик, хвърлян от нечия лампа. Стражите ли бяха дошли да го търсят?
Стъпки на два чифта крака прекосиха пода, едните с ботуши, другите с по-меки подметки. „Де да бяха стражите“ — помисли си Тур, внезапно обзет от лошо предчувствие.
Гласът на месер Вители изкънтя глухо сред каменните стени на стаята:
— Не ви ли мирише на горещ восък, милорд?
11.
Фиамета потърка натежалите си клепачи и протегна високо ръце в пореден опит да надвие налегналата я дрямка. Вечерята от разредено вино и хляб не беше чак такъв пир, че да предизвика сънлива апатия, но предната нощ почти не беше спала — въртеше се върху шумолящата слама и се притесняваше за Тур, да не говорим за скърцането на леглата, кашлянето и движенията на другите жени в пренаселеното спално помещение, които я стряскаха час по час. А за бълхите хич не искаше и да се сеща. Тя почеса една червена пъпка на лакътя си.
Работилницата на абат Монреале беше топла, варосаните стени на стаята още задържаха горещината на деня, а светлината на самотната свещ до нея беше златна и уютна. Тя размърда хълбоци върху твърдото дъно на бурето, което й служеше за стол, опря лакти на масата и отново отпусна брадичка върху обърнатите си нагоре длани. На подноса пред нея трите останали барабанчета — устите-близнаци на ушетата, които носеше Тур — все така упорито мълчаха. Дали работеха още? Да, след като целия ден се бе упражнявала как да поддържа заклинанието им, това се бе превърнало в почти автоматичен процес, нещо като да си тананикаш разсеяно. Не предаваха нищо, защото нямаше какво да предават.
Чу как в съседната стая абат Монреале спря, колкото да се изкашля и да направи поредната обиколка, после продължи да диктува на брат Амброзио. Писмо до епископа на Савоя, в което описваше отчаяното им положение и молеше за помощ, магическа, ако не военна. Безсмислено писмо. Как смяташе Монреале да го изпрати? Изминалият ден беше изпълнен със зловещо спокойствие, лишено дори от обичайната спорадична размяна на псувни и стрели между обсаждащите и обсадените. Нито пратеници, нито нови бегълци бяха минали при портите днес. Никой. Сякаш хватката на Феранте се стягаше задушаващо около тях.
Фиамета впери поглед в малките кръгчета, сякаш с волята си можеше да ги накара да проговорят. Три се бяха задействали днес, две следобед и едно по здрач, когато тя беше отишла да вечеря. Посветени в тайната братя ги бяха отнесли после в килиите си, където седяха с перо и хартия, готови да запишат важните им разкрития. Не й се вярваше братята да са заспали. Но поне по здрач Тур все още беше жив и, на свобода.
Преглътна поредната прозявка — ако Монреале надникнеше в стаята и я видеше, че дреме, щеше моментално да я изпрати в леглото, което означаваше да пропусне следващата вест от Тур. Защо този едър глупак не се беше сетил поне да каже как е, докато бе задействал ушетата? Изскърца със зъби при следващата прозявка. Белите пергаментови кръгчета се размазаха пред очите й.