После, без никакво предупреждение, едното… припламна, май това беше най-подходящата дума, макар ефектът да не се виждаше с просто око. Фиамета си пое дълбоко дъх и изпъна гръб в очакване. Гласът на Тур, шепнещ на безобразния си латински, долетя до напрегнатия й слух откъм барабанчето. „Кажи ми нещо, Тур!“ — но последва единствено стържещ звук като от буркан, поместен върху етажерка. Стъпки прокънтяха по каменен под, после настъпи тишина. Фиамета отчаяно се опита да си изгради някакъв образ, изхождайки от оскъдните звуци. Каменен под, силно ехо — стая с каменни стени? Скални стени — тъмницата на дука? Вярна интуиция или самозалъгване? Ръката й посегна към каишката около врата й, извади пръстена с лъвската маска от топлото му скришно местенце между гърдите й и се сви около него. Какво ли виждаше Тур? „Говори, швейцарски тъпак такъв!“
Но дълбокото жужене, внезапно изригнало от барабанчето, не беше гласът на Тур. Не можа да различи думите. Последва тенорен смях, после приглушено дрънчене, забързани стъпки, потракване и изщракване. В главата й иззвънтяха думи, които не минаха през ушите — „Скрий се, момче!“ Тя се вцепени. „Папа?“ Звук от отваряща се врата, после непознат, висок глас: „Не ви ли мирише на горещ восък, милорд?“
„Милорд?“ Къде беше Тур? Беше ли успял да избяга? Сърцето й се заблъска като полудяло.
— От фенера ти е, Николо. — Отегченият басов глас беше на Феранте.
Чу странно приглушено тупване, сякаш поставят нещо тежко върху дървена маса.
— Не мисля — отвърна гласът на… Николо? — Тези свещи са топли. — После: — Ох! — И тропот на пантофи, сякаш човекът се беше дръпнал внезапно.
— Ти ли направи това, Николо? — заинтригувано попита Феранте.
— Не!
Феранте се изсмя.
— Бенефорте с неговите жалки номерца. — Б гласа му се прокрадна подигравка, а въображението на Фиамета добави и един ироничен дворцов поклон. — Благодаря ти, последователю мой, задето ми освети пътя.
Мляскащ звук — някой смучеше изгорените си пръсти?
— Още не ни е последовател — изръмжа Николо.
— Абат Монреале — прошепна трескаво Фиамета после си напомни, че звукът се движи през малките двойки ухо-уста само еднопосочно… можеше ли това да се промени?… — Отче Монреале! — извика тя. — Елате бързо! Чувам самия лорд Феранте!
Монреале влетя през вратата, последван, след стърженето и трясъка на прекатурен и отново изправен стол, от брат Амброзио, който все още стискаше намастиленото си перо. Двамата наведоха глави над подноса с барабанчетата.
— Сигурна ли си? — попита Монреале.
— Помня гласа му от банкета. Гласът на другия мъж обаче не ми е познат. Феранте го нарича Николо. Мисля, че са в някаква стая под замъка.
— Амброзио, поеми. — Монреале кимна към барабанчето.
„Мога да поддържам заклинанието не по-зле от него, отче!“ Фиамета потисна възмущението си, прехапа език и предаде заклинанието на Амброзио.
Гласът на Феранте попита:
— При това положение не знам доколко още можем да го подсилваме преди да поема контрола.
Николо отговори сърдито:
— Той трябва да се храни. А самото хранене го приближава до нас. Всичко е под контрол. Признавам, че ми се ще да бяхме намерили проклетите му записки върху оковниците. Най-сигурно бихме го уловили чрез собствената му магия. Но не може да е знаел много повече от мен. Скоро ще ни падне в ръчичките.
— Скоро не ми е достатъчно. Вече започва да ми писва от среднощните му разходки — тросна му се Феранте.
— Великите дела изискват известни жертви, милорд. Закачете трите торби на куките. И внимавайте с кожената.
— Естествено.
Последва шумолене — двамата мъже нареждаха нещо — сигурно мистериозните неща, които бяха донесли. Очите на абат Монреале се присвиха съсредоточено — явно и той като Фиамета се опитваше да отгадае действията по предизвиканите от тях звуци.
— Кажи още нещо, проклет да си — измърмори той.
— Ех, да имахме един гълъб сега — жално проточи Амброзио.
— Гълъбите не летят в тъмното. А и няма за кога да пускаме прилеп, пък и никой прилеп няма да чуе или види повече от това. Шшш! — Монреале му махна да пази тишина, защото барабанчето заговори отново.
— Е — рече гласът на Феранте. — Да призовем ли Бенефорте сега и да го принудим да ни разкрие тайната на солницата?
— Сигурен съм, че разбирам тайната на солта, милорд. Опитите ни с животните и затворника бяха повече от задоволителни. Дори само способността й да открива отрова я прави безценна за трапезата ви, но това, че може и да пречиства… направо гениално!