— Дотук добре. Но не разбирам тайната на пипера. А не съм склонен да доверявам живота си на нещо, което крие тайни от мен. Солта е бяла, а пиперът — черен. По законите на логиката, солта олицетворява бялата магия, а пиперът — черната, не смяташ ли?
— Клевета! — изсъска Фиамета. — Глупак! Нима мисли, че папа би… — Ръката на Монреале се стегна върху рамото й и тя преглътна гнева си.
— Възможно е — съгласи се Николо. — Макар че, ако е така, не знам как Бенефорте я е прекарал през проверките на онзи педант Монреале.
— Монреале е трябвало да стане инквизитор. Носът му е достатъчно дълъг за тази цел.
— Обаче не му стиска. Прекалено е благодушен.
— Или поне така внушава на хората — кисело рече Феранте.
— Познавам този глас — промърмори Монреале до ухото на Фиамета. — Николо. Николо чий?
Амброзио му се притече на помощ:
— Феранте има секретар на име Николо Вители, отче. Казват, че бил като сянка на Феранте. Чух, че работел за него от около четири години. Хората на Феранте се страхуват от него — мислех, че е заради коварството му, но сега ми се струва, че има и нещо повече.
Монреале поклати глава.
— Не за това се… Но предполагам, че точно този Вители може да се окаже причината Феранте, когото никой не свързваше с магията през наемническия му период, да е затънал до ушите в нея понастоящем.
— Пиперът не навреди по никакъв начин на животните — долетя гласът на Феранте откъм барабанчето.
— Естествено — промърмори Фиамета. — Те са безсловесни създания.
— А заклинанието, гравирано на дъното на солницата, подейства без грешка на солта — продължи Феранте. — Второто би трябвало да подейства на пипера. Мисля, че трябва да го изпробваме отново — върху обект, чиито способности да опише слабите въздействия надвишават тези на любимото кученце на лейди Джулия.
— Ние? — повтори подозрително Вители.
— Аз ще изрека заклинанието — каза Феранте, — а ти ще сложиш пипера на езика си. Но гледай да не го глътнеш.
— Разбирам. — Една лишена от ентусиазъм мълчалива пауза бе последвана от: — Щом казвате. Хайде да свършваме с това. Чакат ни по-неотложни задачи.
Сега на Фиамета й беше по-лесно да свърже дрънченето и трополенето с образа на Феранте, който примижава към дъното на бащината й солница на слабата светлина на свещите, после я нагласява върху абаносовата й основа и слага щипка пипер в миниатюрния гръцки храм под дланта на златната богиня. С припян шепот тя обясни шумовете на Монреале и секретаря му. Така че никой не се изненада, когато малко по-късно гласът на Феранте изрецитира латинската молитва на пипереното заклинание.
— Опитай сега — нареди Феранте.
След миг Вители докладва със странната завалена интонация на човек, който се опитва да не глътне щипката пипер върху езика си:
— Нишо не шушуам, миуод.
— Не може да не прави нищо. Пипер. Езици. Да чувстваш прилив на красноречие? Желание за ругатни?
— Не.
— Хм. Да чувстваш, че си в състояние да влияеш на решенията на други хора? Кажи ми някаква лъжа и ме убеди, че е истина. Какъв цвят е косата ми?
— Шерна, миуод.
— Кажи, че е червена.
— Шерв… шерна. — Последното беше изплюто с такава сила, че едва не отнесе пипера.
— Но кажи, че е червена.
— Не моха. Шерна!
Кратко мълчание.
— Боже Господи! — прошепна Феранте. — Възможно ли е пиперът да те принуждава да казваш само истината?
— Бая време ти трябваше да се сетиш — промърмори Фиамета.
— Изглежда истината не е нещо, което му идва лесно наум — отбеляза Лмброзио.
— Не, не го плюй още — нареди твърдо Феранте. — Трябва да се уверя. Какво… на колко години си?
— На рийсе и ве, миуод.
— Къде си роден?
— Милано.
— Твоето… ъъ, твоето име е?
— Шакопо Шренгер.
— Какво? — Неверието в гласа на Феранте се сля с това на Монреале, който удари с юмруци по масата и извика:
— Какво? Джакопо Спренгер? Не е възможно!
Неистови плюещи звуци долетяха откъм пергаментовото дискче, последвани от приглушени шумове като от човек, който трескаво бърше устата си с кърпа.
— Заклинанието наистина ли те принуждава да кажеш истината? — настоя гласът на Феранте.
— Така изглежда, милорд — каза Вители/Спренгер с ясно доловим нацупен тон. След кратка пауза, запълнена с кой знае какви гневни погледи от страна на Феранте, секретарят неохотно продължи: — Приех името Вители… когато бях още млад. След… един малък проблем с властите в Болоня.
— Е… това може да се каже и за половината от негодниците във войската ми. Но мислех, че нямаш тайни от мен, любимецо мой. — Тонът на Феранте звучеше опрощаващо, но с опасен подмолен намек за стомана.