— Всички хора крият по нещо — измрънка притеснено Вители. После гласът му прозвуча приветливо: — Бихте ли искали сам да опитате пипера, милорд?
— Не — каза Феранте. Иронията в гласа му беше в пълна хармония с тази в гласа на секретаря му. — Въпреки всичко, мисля, че ти вярвам. Или, най-малкото, вярвам на Бенефорте. Боже! Какво съкровище! Можеш ли да си представиш колко ценно ще бъде това при разпитите на затворници? Или при хора, които се опитват да скрият златото или стоките си?
— Господи! — простена абат Монреале със съвсем различен тон. — Съществува ли такава магия, такова намерение, колкото и да е бяло, което хората да не могат да опетнят? Щом дори истината не е свещена… — Той оголи зъби в болезнена гримаса.
— Кой е Джакопо Спренгер? — прошепна брат Амброзио, явно и той като Фиамета неспособен да надмогне тайното убеждение, че щом те могат да чуват Феранте, значи и Феранте може да ги чуе.
— Възможно ли е?… Онзи човек на кулата — но толкова да е отслабнал! Ще ви кажа по-късно. Шшш. — Монреале сведе отново ухо към барабанчето, опитвайки се и той като Фиамета да отгатне какво значат шумолящите звуци. Този път измърморваната от време на време дума или заповед, както и случайните стържещи звуци, изглежда, говореха на абат Монреале повече, отколкото на Фиамета, и той скоро зашепна предположенията си за улеснение на момичето и Амброзио:
— Мисля, че чертаят тайна диаграма на пода. Линии, които да привлекат мистичните сили на планетите или на техните метали… свещени имена, които да принудят или привлекат силите на техните духове. Особена смесица от висши и нисши магии, бих казал.
— Дали ще се опитат да оковат духа на папа към онзи отвратителен пръстен с бебешката маска? — жално попита Фиамета.
— Не… няма да е тази вечер, така мисля. Не чувам нищо, което да прилича на изграждането на пещ, а ти? Разбираш ли, пръстенът трябва да е новоотлят от стопен метал в момента на влагането. Металът трябва да е течен, за да поеме вътрешната форма на духа.
Фиамета си спомни как беше направила своя пръстен с лъвската маска и кимна.
— Пък и без това не могат да отлеят наново онзи пръстен с бебешката маска за баща ти — продължи Монреале. — Среброто е за женски дух. За Просперо Бенефорте ще е най-добре да използват злато. В случай, че знаят какво правят. Което, за съжаление, изглежда, е така. Ако Вители наистина е Спренгер, това едва ли е чудно… Той беше един от най-добрите ученици на… — Монреале млъкна, защото гласовете се чуха отново.
— Черната котка за магьосника, черният петел за войника — каза Вители. — Подайте ми торбата с котката, милорд, над линиите, след като вляза в квадрата и го затворя. — Гласът му премина в поредния напев на латински, много по-правилен от този на Тур и дори на Феранте.
— Прави заклинание на острието — промърмори Монреале.
— Какво ще прави с него? — попита налрегнато Фиамета.
— Жертвоприношение с котката. Животът й… колебая се дали да го нарека нейната душа, но духът й, във всеки случай… ще бъде даден на духа на твоя баща, за да го… подсили. Като храна.
— Още ли е жива? — попита неуверено гласът на Вители.
Отговори му слабо и жално мяучене, пълно със страдание и болка.
— Кажи-речи — уточни Феранте.
Фиамета и Амброзио се спогледажа ужасено.
— Бедното коте — рече Амброзио.
— Какво точно ще й правят? — попита Фиамета.
— Достатъчно, за да обрече душите на двама мъже. Шш — нетърпеливо каза Монреале.
Мяученето на котката се извиси в смразяващ кръвта писък, заглушавайки латинските песнопения на Вители, после внезапно замлъкна.
— Папа със сигурност ще откаже подобно нечисто приношение — каза Фиамета. — Няма да го… изяде, нали? Бедното котенце!
Монреале поклати глава. Лицето му бе твърдо като гранит. Тайнствената сцена се повтори, но този път осветеното с тъмна магия острие на Вители прекрати крясъците и плясъка на петел. Едно познато име привлече вниманието им сред латинското каканижене на Вители.
— Ури Окс? — повтори ужасена Фиамета. — О, не! Това… това означава ли, че капитан Окс е мъртъв?
— Да — мрачно отвърна Монреале. — Иначе няма как да му бъде вложено това заклинание. Това би обяснило защо не беше нито сред ранените, нито сред мъртвите, които ни върнаха… Изглежда, Феранте е решил да се подсигури с допълнителен пръстен.
— Бедният Тур… — прошепна Фиамета. Къде всъщност беше той? Едва ли бе имал време да избяга в краткия промеждутък между задействането на ушето и появата на Феранте и Вители. И все пак трябва да беше избягал, иначе досега щяха да са го открили.
— Не… — сам се поправи Монреале. — Капитан Окс трябва да е бил избран пръв, от самия Феранте, още в деня, когато е загинал. Момчето нямаше роднини в града, които да потърсят тялото му. Баща ти, а не Ури са включили по-късно в плановете си, Фиамета.