— Готово — с явно доволство рече Вители. После се чуха пляскащи звуци, сякаш изтупваше робата си от тебешир, а и от нещо по-лошо.
— Още колко време ще загубим заради твоя педантизъм? — раздразнено попита Феранте, — Искам си пръстените. Държавните дела няма да чакат фокусническите ти номера.
— Духът на Бенефорте е твърде опасен за това, което сме намислили, милорд. Враждебен е, а и знае прекалено много. Една малка грешка и… — Вители неохотно млъкна, после продължи: — Мисля, че можем да вложим войника още утре вечер. Това е единственият разумен ред на нещата, защото така ще го използваме, за да подчиним по-лесно магьосника. Вие донесете новия бронз за пръстена. Аз ще се погрижа за дървата. Така ще имате поне един пръстен, ъъ, подръка.
— И без това бих предпочел швейцареца — отбеляза малко по-бодро Феранте. — Той не е такава хитра лисица като флорентинеца. И като войник, несъмнено е свикнал да се подчинява.
— Може тогава аз да задържа пръстена с мага — предложи Вители с небрежен тон, който не успя да прикрие докрай алчното потрепване на гласа му. — Пръстените са два и ние сме двама — ще ви е трудно да контролирате и двата.
Феранте отвърна студено:
— Не, не мисля така.
Тишината, която последва, беше толкова тежка, та чак лепнеше, докато Вители не я наруши рязко:
— Хайде да свършваме. Бихте ли свалили торбата с усойницата, милорд?
Последвалите шумове бяха трудни за разгадаване, докато Вители не каза:
— Съвсем сигурен ли сте, че този път сте притиснали главата, милорд?
— Да — тросна му се нетърпеливо Феранте. — Отвори торбата и бръкни. Или предпочиташ аз да го направя?
— Ами… добре, щом казвате, милорд. Аз ще донеса примката.
— А… ха! Хванах я. Точно зад главата. Виждаш ли как ти се усмихва, Николо? Ха-ха.
— …не толкова близко, ако обичате, милорд. Да не хабим отровата й върху мен. Елате. Почти свършихме, а аз съм капнал от умора.
Феранте изръмжа неохотно в знак на съгласие. Потракващ шум като от преместени чамови дъски, последван от действия, които Фиамета не би могла да отгатне с цената на нищо, плюс поредната порция латински на Вители, изпъстрена с еврейски, или поне на нея така й се стори. Можеше и да е най-обикновено нечленоразделно мрънкане.
— Какво правят сега? — попита тя Монреале.
— Смятам, че е някакво заклинание, основано върху принципа на противоположността. — Монреале се заслуша напрегнато. — Не съм го срещал досега… Предполагам, че принуждават усойницата да, ъъ… съжалявам, Фиамета… да ухапе единия или и двата трупа. Изглежда, това е част от заклинанието за консервиране.
Още тракане, а после внезапно вик: „Внимавайте! Мята се…“ „Не я пускайте…“ Бърз тропот на крака. „Хванете я!“ „Ти я хвани!“ „Отиде под масата!“
Кратка тишина.
— Вие сте с ботуши, милорд — многозначително рече Вители.
— Те едва ли ще предпазят ръцете ми, когато ги пъхна под масата в тъмното, ако за това намекваш — студено каза Феранте. — Ти бръкни да я вземеш. Или й направи заклинание да излезе. Нали си маг.
— Вече нямам сили да правя заклинания. — Слабият глас на Вители потвърждаваше думите му.
Феранте изсумтя, но не възрази. След малко каза:
— Сутринта ела и почисти тук. Хем ще виждаш по-добре, хем ще си събрал сили. Тогава можеш да я хванеш. Стига да не е избягала под прага. Хайде, слизай вече.
— Да… милорд — уморено рече Вители.
Внимателно тупване — Вители, скочил от масата? — бе последвано от още шумолене и тропот, стъпки, затваряща се врата и стърженето на ключ в желязна ключалка. После настана пълна тишина. Когато откъм прозореца на абатската работилница пропя славей, Фиамета подскочи. Пламъчето на свещта затрептя.
Амброзио се зае да запали нови свещи. Допълнителната светлина сякаш върна всички в настоящето. Монреале потри набразденото си от дълбоки бръчки лице. Фиамета разкърши схванатите си от напрежението мускули. Барабанчето не проговори повече — явно Тур беше избягал по някакъв начин от стаята преди Феранте и личният му магьосник да влязат. Фиамета можеше само да се радва, че не е станал свидетел на отвратителното насилие над тялото и духа на брат си.
— Папа не прие ужасното приношение на Феранте… нали, отче Монреале?
Монреале й отправи кратка, насилена усмивка.
— Двамата некроманти решиха, че усилията им са се увенчали с успех. Но може и да грешат. Самоизмамата е често срещан недостатък сред онези, които се занимават с черните изкуства.