— Какво ще правим сега, отче? — попита Фиамета, когато мълчанието се проточи.
Иронична усмивка, изпълнена с болка, изкриви устните на Монреале.
— Бог знае. Аз мога единствено да се моля Той да сподели с мен знанието си.
— Но трябва да направите нещо, да ги спрете! — рече с треперлив глас Фиамета. — Това е черна магия, свещените ви клетви ви задължават да се борите срещу черната магия! Утре се канят да заробят бедния капитан Окс. После и папа. А след това ще пристигнат войските на Феранте и вече няма да имаме никакъв шанс!
— Ако ще… опитваме нещо, трябва да е преди да е пристигнала пехотата от Лозимо — почтително се съгласи Амброзио.
— И без да го казваш, го знам — сгълча го Монреале. После овладя с видимо усилие раздразнението си и изпъна приведените си рамене. — Задачата не е лесна. Трудно е да мобилизираш сила, която да е достатъчно мощна, за да спре Феранте, и в същото време да е неопетнена от черната магия, на която се осланя той. И най-малкото нечисто немерение може да се промъкне незабелязано и да застраши душата.
— Но… всички разчитат на вас. То е като да си войник. Войниците вършат ужасни неща, но ние се нуждаем от тях, за да ни защитават от… от други войници — каза Фиамета.
— Не е нужно да ми казваш какво правят войниците — сухо рече Монреале и Фиамета се изчерви. — Този зловреден довод ми е добре познат. Виждал съм да го използват като оправдание за престъпления, които дори не можеш да си представиш. Но в същото време…
Фиамета присви очи.
— Има нещо. Имате нещо предвид, нещо, което можете да направите, нали? Нещо магическо.
— Трябва да се помоля.
— Доста време прекарвате в молитви. Още ли ще се молите, когато войскарите на Феранте се изправят пред портата на „Свети Джеронимо“ и я сринат? Докато Феранте управлява духове с едно махване на ръката си? — разгорещено попита Фиамета. — Ако само ще се молите, защо още сега не предадете лорд Асканио и всичко да се свърши? Защо не вчера?
— Бихме могли да отложим борбата за по-добри дни — бавно каза брат Амброзио. — Да изчакаме и по-късно да повдигнем обвинение в черна магия срещу Феранте.
— И откъде ще намерим Херкулес, който да арестува злодеите, след като са се окопали като неоспорими господари и владетели на две херцогства? — тихо рече Монреале, загледан в пламъците. — Спренгер трябва да ме помни, точно както го помня аз. Знам, че ме помни, иначе не би се крил толкова грижливо от погледа ми. Не знам дали ще доживея да отправя обвинения срещу когото и да било.
— Тогава?! — викна Фиамета.
Пръстите върху броеницата в скута му застинаха. Той я погледна изпод рошавите си сиви вежди.
— Аз не съм… силен маг, Фиамета. Не колкото баща ти, дори не колкото някои от по-дребните магьосници тук, в Монтефолия… Бог ми е свидетел, че се опитах да стана, навремето. Това е товарът, който нося — да имам знания, по-големи от таланта ми. Онези, които могат, го правят. Тези, които не могат…
Амброзио го прекъсна с кратко възмутено изпуфтяване и размаха протестиращо ръце.
— Не е така, отче!
Едното ъгълче на устата на Монреале се кривна нагоре.
— Добри ми братко. И по какви стандарти ме оценяваш? Да не мислиш, че само монашеското призвание ме държи тук, в Монтефолия? Първокласните таланти отиват в Рим, отиват в Светия колеж. По-неспособните мъже остават погребани в провинцията. На млади години си мечтаех как ставам маршал преди да съм навършил двайсет и пет. Зарязах военните си тежнения, само па да ги заменя с мечтите как ставам кардинал и маг преди да съм навършил трийсет и пет… И Бог най-накрая ме дари със смирение, защото е знаел, че имам нужда от него. Спренгер — в случай, че Вители наистина е той — имаше талант, по-голям от мъдростта му. А сега, след десет години, през които е усъвършенствал тъмните си умения, си е намерил и могъщ покровител, който го защитава, осигурява го и от когото черпи животинска жизненост — защото Феранте притежава изключителна сила на волята, не се заблуждавайте. Прибавете към това и окован дух със силата на майстор Бенефорте и мощта, с която разполагат, би била… — Той замълча.
Амброзио се изкашля.
— Признавам, отче, че от думите ви стомахът ми се връзва на възел.