— Моето призвание е да спасявам души, не живот. — Пръстите на Монреале прехвърляха трескаво зърната на броеницата.
— Душите могат да бъдат спасени и по-късно — настоятелно посочи Фиамета. — Загубите ли живот, губите живот и душа едновременно.
Монреале я стрелна с неразгадаем поглед.
— Някога мислила ли си дали да не се заемеш със сериозно учение, Фиамета? Но не, полът ти го забранява.
Разтърси я внезапно прозрение.
— Вас не ви е страх да не загубите душата си. Страх ви е да не загубите. — Страх го беше самообвинението му във второразредност да не се потвърди окончателно.
Амброзио си пое шумно дъх при тази груба обида, но Монреале само се усмихна по-широко. Очите му се криеха под полуспуснатите клепачи, неразгадаеми.
— Върви да си лягаш, Фиамета — каза той накрая. — Амброзио, ще пратя брат Перото да дежури край това ухо през нощта. Макар да подозирам, че за момента представлението свърши. — Той стана. — Аз ще бъда в параклиса.
12.
Тур седеше много, много неподвижно. Възбудата на усойницата беше преминала, но сега, вместо да се вмъкне под кръстосаните му крака като в дупка, тя се бе увила около прасеца и бедрото му. Заради топлината, изглежда. Тур усещаше студените хлъзгави люспи през тънкия си клин, докато змията се притегляше с още няколко пръста нагоре. Не се ли появеше по-силен източник на топлина от него, влечугото явно нямаше да го остави на мира.
Тур не смееше да помръдне дори тъмното ленено платно, което покриваше главата и тялото му и под което беше толкова задушно, че едва си поемаше дъх. Мехурът му беше пълен, а носът го сърбеше нетърпимо. Ужасяваше се при мисълта, че може да кихне. Опита да размърда носа си като кривеше и разтягаше устни, но и това не помогна особено. Колко ли време беше минало, откакто двамата некроманти бяха излезли от изсечената в скалата стая? Цяла вечност? Само дето гробовният мрак си оставаше гробовен, неразсеян и от най-слабия сив намек за зазоряване. Ако можеше да види проклетото влечуго, щеше да се опита да го сграбчи зад главата. Но да го търси пипнешком в тъмното… Но пък и не можеше да седи още дълго така. Студеният каменен под крадеше топлината от изтръпналия му задник, а мускулите на краката му, останали твърде дълго в едно и също положение, можеше всеки момент да се схванат болезнено.
Движението, когато най-после дойде, не бе горещо очакваното оттегляне на усойницата, а поредното за тази нощ стържене на ключ в ключалката. Змията се стегна още повече около крака на Тур. Някой влезе и отиде до отсрещната стена. Слабо тракане като от керамични съдове беше последвано от тихо гъргорене, сякаш някой изливаше течност от стомна. После — Тур застина още повече, ако това изобщо беше възможно, макар сърцето му да се блъскаше като чук в гърдите — се чу гласът на Вители, припяващ нещо кратко на латински. Змията се размърда. Пауза, после, с нарастващо нетърпение в гласа, Вители повтори думите. Змията се разви още малко, но не понечи да слезе от скута на Тур. Е, може би беше проста селска змия. Може би не разбираше изтънчения книжовен латински на Вители. Тур с мъка преглътна напиращия в гърлото му истеричен кикот.
— Проклета тъпа змия! — изруга Вители. — Може пък да е избягала. Утре ще трябва да пратя да намерят друга.
После си тръгна и заключи вратата. Змията сърдито изсъска и Тур примигна. Трябваше да се опита да я сграбчи…
Чу се едва доловим топуркащ звук. Тур успя да го чуе само благодарение на каменната тишина и нощното безмълвие. Змията, изглежда, също го чу, надигна глава и я залюля, после, увивка след увивка, се спусна по крака на Тур и изпълзя изпод лененото платно. Сякаш минаха векове, докато се изхлузи цялата. Тур задържа дъха си още няколко секунди, после го изпусна шумно, изтърколи се от тесния затвор на масата и скочи отгоре й. Посегна към един политащ железен свещник, като по-скоро го усети, отколкото го видя, и успя да го сграбчи преди да е паднал с трясък на пода. Очите му, които допреди секунди се бяха напрягали в пълния мрак под платното, сега успяваха да различат неясни сенки на слабата, отразена от езерото светлина, която се процеждаше през прозореца — масата, на която беше клекнал, сандъците върху дървените магарета. Но не беше достатъчно светло, за да види змията.
— Майстор Бенефорте — с треперещ глас се примоли той, — ще запалите ли една свещ? — Никакъв отклик. После, още по-неуверено: — Ури? Моля те!
С треперещи ръце Тур заопипва плота на масата. Листа, ножове, студени метални интрументи. Малка кутия. Кутийка с прахан? Тур я отвори, но вътре имаше само ситен прашец. Понечи да оближе пръсти, за да определи вкуса му, но после реши, че няма да е разумно, и вместо това ги отри в туниката си. Странни дращещи звуци долетяха откъм пода, съскане и кратък животински писък, за чийто произход Тур се опита да не мисли. Можеха ли змиите да се катерят по краката на маси? Беше чувал за змии по клоните на дървета…