Със следващата, по-голяма кутия, извади късмет. Кремъкът и стоманата натежаха познато в ръцете му. Откри праханта на треперливата светлина от искрите на кремъка и след няколко опита успя да запали една треска. Която едва не изгасна, докато я поднесе към фитила на една свещ, но восъкът подхрани миниатюрното синьо пламъче и то избухна в жълт пламък. Коленичилият върху масата Тур реши, че това е най-прекрасният пламък, който е виждал. Поднесе треската към него и запали всички свещи в свещника — шест почти напълно изгорели бучки восък. После се огледа за змията.
Нищо чудно, че й бе отнело цяла вечност да се източи изпод масата. Беше дълга цели четири стъпки. Беше се навила край едната стена близо до чинийка с мляко. Челюстите й бяха разтворени широко, гърлото раздуто — задната половина на много голям плъх стърчеше от устата й. Задните крака на плъха ритаха спазматично, а опашката му биеше безпомощно въздуха.
Без да се замисля, Тур скочи към змията, стисна я здраво с две ръце през пълното гърло, така че да не може да изплюе плъха, да се извие и да го ухапе, после изтича към прозореца и я избута през решетките. След миг глух плясък долетя откъм езерото долу. Тур се отпусна задъхан на пода. Минаха няколко минути преди другите му проблеми да се затълпят един през друг в главата му.
Огледа се и реши, че Вители е донесъл чинийката с млякото за змията. Със сигурност не беше предназначена за убитата котка. Сбърчи лице при вида на отвратителната купчина животински останки, която лежеше в центъра на сложна диаграма, начертана с червен и бял тебешир на пода — кръвта вече се съсирваше. Заобиколи внимателно линиите и огледа вратата. И от тази страна бравата не се отваряше без ключ. Колко време всъщност беше минало? Стражите горе със сигурност вече бяха забелязали отсъствието му и бяха претърсили навсякъде. Но не и тук. Тур беше повече от убеден, че никой не слиза тук доброволно — освен Феранте и Вители.
— Майстор Бенефорте? — прошепна Тур. — Ури? Майстор Бенефорте? Можете ли пак да отключите вратата?
Но и този път духовете не му отговориха. И все пак Тур беше видял Бенефорте. А силното усещане за присъствието на Ури го беше довело тук. Той огледа листата, разхвърляни по масата. Призоваващото заклинание принуждаваше един дух да се яви, независимо дали иска, или не. Не му се вярваше да е чак такъв късметлия, че да открие нужната рецепта, надраскана някъде тук. Заобръща листата. Латински — разпознаваше по някоя дума тук-там.
— Майстор Бенефорте, моля ви!
— Какво? — Раздразненият глас звучеше болнаво и треперливо, но някак по-енергично. Не така измъчено като при по-ранните отчаяни опити на Бенефорте да говори. Тур се обърна, впивайки поглед във всеки ъгъл на стаята, но течението, раздвижващо пламъците на свещите, този път не разлюляваше прашни силуети. Само глас и толкова.
— Къде… къде е брат ми? Можете ли да го видите от мястото, където сте вие? Той защо не говори? — попита Тур празното пространство.
Дълго мълчание. Тур започна да се притеснява, че духът на Бенефорте е напуснал стаята и го е изоставил. После чу неохотния шепот:
— Той е по-немощна сянка. Не е прекарал години, въздействайки чрез силата на духа върху материалния свят, както правех аз благодарение на професията си, на изкуството си. Сега тленната ми плът я няма и слепите ми очи се отвориха за такива видения… но… не смятах, че толкова много ще ми липсват усещанията на жалката ми плът… — Бавният глас заглъхна в неизречен копнеж.
— Как мога да ви спася? Какво трябва да направя? Вители каза, че смята да зароби брат ми утре вечер!
— Феранте може и да не се окаже толкова лош господар, комуто да служиш — промърмори замислено гласът на Бенефорте. — Феранте, Сандрино, Лоренцо… принцът си е принц. Службата си е служба… Феранте спомена, че щял да заповяда да отлеят моя Персей.
— А според мен е по-вероятно да го претопи и да използва метала за оръдия! — рече Тур.
— Вярно, досега се е проявявал като покровител по-скоро на военните изкуства, отколкото на изкуството на скулптурата. Но не е защитен срещу чара на величието, въплътено в скулптурната форма. Като възвеличи себе си чрез моя Персей, той ще обезсмърти и мен…
— Но вие сте мъртъв — отбеляза Тур. — Преди три нощи викахте за помощ, сякаш от това зависеше спасението на душата ви! — „Буквално.“