— Е, душите… какво да ти кажа… — Призрачният глас заглъхна. — Защо да бързам към онзи свят, в края на краищата?
— Можете ли да… да видите другия свят? — попита Тур благоговейно. Дори уплашено.
— Зърнах светлина… почти болезнено ярка. Направо болезнена.
„Но ти би трябвало да идеш там. А не да останеш тук.“ Духът, който му говореше сега, нямаше нищо общо с паникьосаното привидение отпреди три нощи, осъзна Тур и тръпки полазиха по гърба му. Доколко черните ритуали на некромантите бяха вече отслабили волята на Бенефорте?
— Вители не е принц. Бихте ли искали да служите нему?
— На този милански аматьор? Второразреден нещастник — с лекота бих могъл да го… — Блясък като онзи, който се отпечатва върху затворените клепачи след заслепение с ярка светлина, пресече зигзагообразно стаята. Изблик на… гняв? На чиста воля? „Баща ти може би го грози опасността да се превърне в демон…“
Тур потръпна. Ако духът на Бенефорте вече се поддаваше на покварата, още колко можеше да му се доверява? Вече не изглеждаше да се бори срещу намеренията на Феранте. „Не съм закъснял, не!“.
Но какво би могъл да направи? Телата — Вители и Феранте, изглежда, се нуждаеха от телата, за да завършат дяволските си ритуали. Можеше ли да ги изнесе някак от замъка? Не би могъл да вдигне сам дори един от тези пълни с каменна сол сандъци, та какво оставаше за двата? А оставаха стълбите, които трябваше да изкачи, и стражите, покрай които да мине. Смътната представа как подпалва стаята и превръща труповете в пепел отстъпи пред очевидната липса на достатъчно гориво. Ако телата бяха само частично унищожени, можеше ли Вители да ги използва?
Тур клечеше пред ключалката. Изведнъж странно, познато проблясване погъделичка крайчеца на окото му. Той завъртя глава и огледа сенките из стаята. Дали Бенефорте — или Ури — не се опитваше да придобие материална форма? Онази неясна, движеща се сянка до стената не беше плъх, нито (ужасна мисъл) още една змия. Сянката се отдели от стената, придоби измерения и се шмугна да се скрие зад крака на едно от дървените магарета. Дребно джудже, няма и две стъпки високо…
— Божичко! — стреснато възкликна Тур. — Не знаех, че и тук си имате гномове!
— Има една малка колония в хълмовете западно от града — отбеляза призрачният глас на Бенефорте, зловещо разговорлив.
— Мислех, че живеят само в планините, далеч от хората. И че не се приближават до градовете.
— По принцип това е вярно. Но магията ги привлича. По едно време се бяха превърнали в истинска напаст. Пробиваха си тунели под къщата ми да ме шпионират какви ги върша в работилницата. Досадни са и обичат да ти разместват нещата, но не са толкова зловредни, ако не ги нападаш.
— Да, и нашите в Брюинвалд са същите — съгласи се Тур. Неясната дребна фигурка се шмугна към по-близкия крак на магарето. Очета като мъниста проблеснаха към него.
— Веднъж хванах един — впусна се в спомени Бенефорте. — Накарах го да ми донесе необработено сребро и берил. Кълнеше се, че по тия места нямало злато. Накрая го пуснах и оттогава цялата им пасмина гледаше да стои по-далеч от работилницата ми. Не са ме тормозили оттогава.
— Мислех, че ги привлича най-вече млякото, защото не могат да го намерят под земята. Или поне в планините е така. Понякога крадат от ведрата, ако са оставени без надзор, веднага след като стопаните са издоили кравите или козите. Имаше една дойка в селото ни, която си навлече големи неприятности, когато откриха в къщата й късчета самородно сребро — обвиниха я, че ги е откраднала или че е лягала с миньори, които са ги откраднали от шахтите. Но тя се кълнеше, че ги разменяла с гномовете срещу мляко.
— Мляко, да — чу се тъничък обнадежден гласец. — Ние обичаме мляко.
— Използвах мляко за примамка в капана си за гномове — потвърди Бенефорте. — Иначе те се хранят предимно с хляб, направен от лишей, който отглеждат под земята. За тях млякото е по-ценно и от вино. Никога не съм чувал да крадат вино.
— Майка ми тайно им оставя мляко в навечерието на Вси светии — призна Тур. — С молитва за безопасност в мините. Брат Гларус не би одобрил това. На следващия ден паничката винаги беше празна.
— Те плуват в камъка, както човек плува във вода. Странно… — Гласът на Бенефорте се поколеба. — Сега мога да ги виждам. Макар че очите ми са… Виждам навсякъде, през скалата. Половин дузина от скалния народ се мотаят под замъка, откакто Вители пристигна и подхвана… заниманията си. Мисля, че Вители по някакъв начин ги притеснява.
„Вители притеснява всички ни.“ Възлесто пръстче посочи чинийката с мляко иззад крака на магарето.
— Не е капан, господари? — попита джуджето. — Вие не го искате, нали?