— Млякото не е мое — каза Тур. — Можеш да го изпиеш, доколкото зависи от мен. Вители го остави там заради змията. Но не мога да ти гарантирам, че не е отровено или нещо друго.
— Трябва ти солницата ми — самодоволно рече Бенефорте.
Тур погледна към масата.
— Отнесли са я. — Феранте едва ли би оставил статуетка от масивно злато тук, та дори и да не притежаваше магически свойства.
— Имам ли всъщност нужда от солта, за да фокусирам… — продължи замислено гласът на Бенефотре. — Очите ми виждат добре и ако смея да погледна…
Тур не видя нищо, но присъствието, което усети до чинийката, накара космите по ръцете му да настръхнат. Непрозрачната бяла повърхност на течността потрепна.
— Вители му е сложил опиат, за да приспи змията — докладва гласът на Бенефорте. — Мога ли… смея ли…
Син пламък лумна от повърхността на млякото, издължи се и угасна.
— Вече е пречистено — каза Бенефорте ликуващо. — Не бих могъл да направя това, докато носех товара на плътта си.
Тур погледна неспокойно към диаграмата и нечистото приношение на пода. „И вчера не би могъл да го направиш, бас държа.“
Гномът предпазливо прилази до чинийката.
— Благодаря ти, господарю — обърна се той към Бенефорте. Където и да беше той.
Още един гном, и още един, се отделиха от стената до първия. После се опряха в пода с чворестите си малки ръце и залокаха млякото, също като три мършави котки около паница. Тукашните гномове бяха по-светли на цвят от гранитеносивите малки човечета в Брюинвалд, с жълтеникав оттенък на кожата, като монтефолианския пясъчник. Двамата новодошли бяха голи, макар предводителят им да носеше престилка като планинските си братовчеди. Млякото намаляваше бързо. Предводителят вдигна чинийката, голяма колкото главата му, и я облиза, докато не остана и капка. Черните му очички метнаха един поглед към Тур над ръба на чинията, после, съвсем внезапно, и тримата се стопиха в камъка и изчезнаха, без дори да кажат „благодаря“.
Тур примигна и отново опита ключалката. Не помръдваше.
— Майстор Бенефорте? Как да ви спася? И брат ми? — „И себе си?“
— Уморих се… — въздъхна призрачният глас. — Повече не мога да говоря.
Не толкова уморен, колкото гледащ да изклинчи беше духът на майстор Бенефорте, мрачно отсъди Тур. Лоша работа. Опита се да раздвижи мозъка си през мъглата на изтощение, от което лицето му изтръпваше, а главата му се въртеше. Краката едва го държаха. Бръкна в туниката си. Бяха му останали още две ушета. Три, ако се опиташе да намери по-добро място за онова, което беше оставил в спалното над конюшните. Абат Монреале изрично го беше помолил да се опита да вмъкне уше при пленената дукеса, която държаха в кулата. Е, беше се промъкнал в тъмницата, нали така. Беше работа на Монреале да се противопостави на черната магия. А работата на Тур бе да следва нарежданията му. Ако можеше. Челюстите му се сковаха.
Не можеше да мине покрай стражите, докато не измислеше как да се измъкне от тази стая. По масата и лавиците бяха нахвърляни какви ли не инструменти — ако не друго, можеше поне да строши ключалката. Но когато се приближи до вратата с грабнато наслуки шило, откри, че не може нито да пъхне металното острие в ключалката, нито да го подвре под пироните. Ключалката беше омагьосана, защитена сякаш от някакво невидимо, нечупливо стъкло. Разбира се, призракът на Бенефорте не бе имал проблеми с това. Призракът на Бенефорте минаваше и през стените, ако поиска. Тур изскърца със зъби.
— Майстор Бенефорте. — Постара се гласът му да прозвучи жаловито и умолително. — Пуснете ме, моля ви.
Никакъв отговор.
— Заради Фиамета!
Единственото, което чуваше, беше тътенът на кръвта в собствените си уши.
— Ури, ако ме обичаш! — Преглътна пискливия обертон на паниката. В неоткликващата тишина ужасната мисъл да остане в капана на тази клетка заедно с мъртвите и закъснелият потрес от наблюдаваната черна магия се стовариха като чук отгоре му. — Помогни ми!
Този път присъствието, което усети, не беше хладната сила на Бенефорте, а нещо първично и диво. Странно синкаво сияние се уви около желязната ключалка като миниатюрна светкавица. Когато резето се освободи със силно изщракване, присъствието се отдъпна рязко като ранено животинче. „Боли.“ Деянието беше коствало болка и воля. Ури наистина беше тук. Ням, но не и безсилен. Не и марионетка на Вители, още не.
Тур сведе глава и прошепна:
— Благодаря ти, братко.
После отново запали светилника с лоената свещ, който беше взел от стража. През цялото време той беше стоял на пода до крака на масата, без никой да го забележи. И защо окото на Феранте да бъде привлечено от нещо толкова скромно и познато? Тур духна восъчните свещи, тихо се изниза от стаята и затвори вратата. „Все ще се върна някак, Ури. И тогава ще имам план. Ще се върна с абата. И с армия.“