Трябваха му няколко мига да се ориентира в коридора. Заизкачва се предпазливо по тясното стълбище, напрягайки слух и за най-слабия дъх или изскърцване на дебнещ в засада войник. Никой не го чакаше в коридора към затворническите килии. Стълбището се виеше като змията на Вители, все по-нагоре и по-нагоре в сърцето на замъка. В пълния мрак на горния му край Тур се натъкна на солидна дъбова врата. Заключена, разбира се. Върна се в коридора към килиите.
В крайна сметка болезнено напрегнатият му мехур предреши начина му на действие. Ако се съдеше по острата миризма, тъмното кьоше в края на коридора се използваше за импровизиран клозет и от други мъже. Той се облекчи на същото място, като се опитваше да не вдига шум. После духна свещта, тръгна на пръсти по коридора, остави светилника, легна на каменния под, подложи ръка под главата си, затвори очи и се престори на заспал. Изкривени образи на нощните му приключения се затълпиха в главата му. Заповтаря си наум редактираната версия на събитията, но мислите му скоро потънаха в мрак…
Мощна псувня го изтръгна от съня. Тялото го болеше от студените твърди камъни и първият му опит да се надигне бе осуетен от болки във всички мускули и стави. Нечий крак в ботуш го ритна, макар и не много силно.
— Какво? Какво става? — измънка сънено Тур. Объркването му бе само наполовина престорено. Наистина беше заспал. Сержантът стоеше над него с лампа в ръка и го гледаше навъсено. Викът му доведе и втори страж, който дотича с изваден кинжал. Тур кихна.
— Къде беше? — попита сержантът.
Залп от кихавици забави отговора на Тур достатъчно, за да подреди мислите си.
— Майко Божия — подсмръкна той. — Никога не съм сънувал по-странен сън! — Седна, разтърка очи и потри носа си. — Аз… заспал ли съм? Извинявайте, обещах да пазя… лудият не е излязъл, нали? — Тур стисна ботуша на сержанта.
— Не.
— Слава богу! За миг ми се…
— За миг какво?
— За миг ми се стори, че е истина. Сънят ми. Кое време е?
— Почти се съмна.
— Не е възможно! Само преди няколко минути ходих да пикая в дъното на коридора.
— Ти изчезна. Нямаше те цяла нощ.
— Не! Вие тъкмо раздавахте вечерята на затворниците. Отидох да се изпикая, после се върнах. Чух дрънченето на баките. А после… а после…
— После какво?
— Внезапно се почувствах страшно уморен. Очите ми направо се затваряха… и реших да полегна на пода само за минутка. И тогава ми се присъни онзи чудат сън… а после вие дойдохте и ме събудихте.
Двамата стражи се спогледаха неспокойно.
— Какво сънува, леярю?
— Лудият кастелан се превърна в прилеп пред очите ми. А после превърна и мен в прилеп. Полетяхме на юг, към Рим. Пълна глупост. Аз никога не съм ходил в Рим. — Тур прокара замаяно ръце през косата си. — Видяхме го целия от птичи поглед. Стражеви светлини блещукаха по Тибър… Папата, целият в сияйни бели одежди, стоеше на балкона на огромен палат. Кастеланът, все така във формата на прилеп — с прилепски уши, но лицето му беше човешко — кацна на рамото на Негово светейшество и му зашепна нещо в ухото. После папата на свой ред му зашепна и го докосна с пръстена си. После литнахме обратно към дома — завърши разказа си Тур. Успя да възпре набралия си скорост език миг преди да добави: „О, ръцете ме болят от летенето!“ Стражите на Феранте имаха основателна причина да вярват в мистерии, но и тяхното лековерие си имаше граници.
— Но ние минахме по този коридор десет пъти! — каза по-младият страж. — Ти не беше…
— Млъкни, Джовани! — прекъсна го сержантът и грубо дръпна Тур да стане. Беше по-нисък от него, но силен. Погледна го с ядни, разтревожени очи. — Мислиш ли, че може да са те омагьосали, леярю?
— Аз… не знам. Никога не са ме омагьосвали. Помислих, че съм сънувал.
— Трябва да те заведа за проверка. При някой, който разбира от тези неща.
Виж, това не влизаше в плановете на Тур.
— Почти се е съмнало, казвате? Божичко. Трябва да се връщам на работа. Господарят Феранте държи оръдието да бъде поправено навреме.
— Къде ще работиш? — попита сержантът и присви очи.
— В градината или в задния вътрешен двор, или както там го наричате. Утре трябва да издигна пещта… днес, тоест.
— Добре. Стига да знам къде мога да те намеря. Джовани, изпрати леяря на господаря Феранте до работното му място. И не говори за това с никого. Аз ще докладвам където трябва.