Тур имаше силното усещане, че не му остава много време. Мъжете тъкмо се надигаха и тръгваха към кухнята, за да си вземат закуската от горещо шилешко, увито в хляб. Каквито и други грехове да имаше Феранте, поне се грижеше хората му да са добре нахранени. Тур всячески избягваше темата къде е прекарал изминалата нощ.
Излезе в студената утринна мъгла с другите работниците и тръгнаха към мястото на бъдещата леярна пещ в дъното на градината. Изпотъпканата трева се пързаляше под краката им. Но влагата беше измамна — когато погледна право нагоре, погледът на Тур проби тънката мъгла и стигна до високия син купол на безоблачното небе, вече осветено от неизгрялото иззад източните хълмове слънце. Колкото и да се радваше да види светлина след тъмните нощни вълнения, на Тур му се искаше времето да забави ход. Розови лъчи докоснаха кулите на замъка — новата цел на Тур. Твърде скоро.
Той даде указания на работниците, като през цялото време се мъчеше да измисли как да се измъкне от тях и да се добере до онази кула. Нареди тухли по очертанията на бъдещите стени на пещта и се опита да мисли въпреки пулсиращата болка в главата си. Трябваше да внесе уше при дукесата — и да заложи някъде другите две — и да изчезне от проклетия замък най-късно по обяд. После да се добере някак до манастира и да настоява да помогнат с магия на брат му. Можеха ли да се промъкнат с лодка до скалите по тъмно? И да се изкатерят или да се издигнат с магия до прозореца на стаята-гробница? А после какво?
Или да се опита да убие Вители днес следобед, преди да е извършил следващата си серия от нечисти ритуали? Феранте, макар да бе затънал до уши, едва ли беше движещата сила зад целия този масиран набег в тъмните изкуства. Тур потръпна при мисълта как острието в ръката му се плъзва в човешка плът. А беше ли въобще възможно да убиеш маг? Глупав въпрос — спомни си за майстор Бенефорте. Магьосниците умираха като всички. Или… може би не точно като всички. Щеше ли новото убийство да създаде още един злонамерен дух, или нещо още по-лошо? Може би Монреале щеше да може да го опее и да го прати при Бога. Да ги опее всичките.
Тур подреждаше тухлите за пода на пещта и планираше бягството си — веднага щом стигне до края на този ред, под предлог, че отива до клозета. Откъм тежката дървена порта към конюшните в другия край на градината се чу трясък. Тур вдигна очи. Двама едри, наперени лозимонскн войници, облечени в стомана и кожа, минаха на заден ход през портата — теглеха нещо. Подвикванията им звучаха твърде бодро, за да вещаят неприятности.
След двамата войници се появи керван от мулета, вързани самар до оглавник. Първото муле беше сиво, второто — светлокафяво с бяла муцуна… пъстрите чулове му бяха твърде познати. О, Господи, та това беше керванът на Пико. Щеше ли керванджията да се издаде, че го познава? Щеше ли след половин час Тур да виси от стената на замъка, обесен за шпионство? Тур клекна зад наполовина издигнатата пещ и трескаво се заоглежда. По дяволите, Пико беше казал, че ще мине напряко през хълмовете към Милано. Кой зъл дух го беше подтикнал да докара товара си от мед в Монтефолия? И то точно сега?
Но осемте мулета минаха неохотно през портата, без следа от Пико или двете му момчета. Подкарваха ги само четирима лозимонски войници. Тур се изправи смутен.
— Хей, леярю! — извика войникът, който водеше кервана. — Къде искаш да стоварим това?
Тур за малко да отговори: „Наредете блокчетата по двойки ей там“ — но в последния момент осъзна грозната грешка и вместо това каза:
— Какво да стоварите? — И тръгна към мулетата. Животните бяха потни и мръсни. Лъскави зелени мухи вече налитаха върху ожулените от кожените каиши места. Едното муле куцаше още по пътя към Монтефолия и сега едният му заден крак стоеше леко свит в коляното, така че да не поема тежестта. Всичките сведоха глави към тревата и бурените в краката си и започнаха да пасат — очевидно умираха от глад.
— Новата мед на господаря. — Войникът отметна покривалото на един от самарите и посочи гордо металните блокчета.
Тур не можеше да отмести поглед от наранените и изтощени животни. Пико никога не бе позволил…
— Къде е Пи… е керванджията? — попита той. Страхът придаде необичайна дрезгавина на гласа му.
— Отиде при Създателя — ухили се войникът. — И ни остави това в завещанието си, нали се сещаш?
Тур преглътна.
— Къде ги намерихте?
— Бяхме на патрулна обиколка, събирахме храна северно от езерото, вчера. Далеч от града. И тъкмо се канехме да обръщаме, когато попаднахме на бивака на онзи приятел сред хълмовете. Лейтенантът реши, че такъв подарък ще се хареса на господаря, така че взехме мулетата. Гонихме ги цяла нощ, докато пристигнем тук. Големи инати, накрая трябваше да ги шибаме с плоското на мечовете, за да вървят.