Да, по хълбоците на няколко от животните се виждаха дълги кървави бразди. Тур трябваше да признае, че кавалеристите на Феранте са били еднакво жестоки и към собствените си животни, както и към самите себе си. Потното, мръсно лице на войника беше набраздено от умора, не по-малка от тази на изтощените мулета. Но на мулетата им липсваше алчното му въодушевление.
— Пи… керванджията не… не се ли противопостави? — Тур се помъчи гласът му да прозвучи хладно и незаинтересовано.
— Испанската стомана на нашия офицер уреди нещата без много бавене. — Войникът млъкна замислено. — Макар че не ми хареса много онова, дето го направи на момчето. Хлапето направо пощуря, след като всичко приключи. Беше като побъркано. Батко му имаше повече акъл в главата си и се опита да го спре. Е, не беше по-лошо от някои от нещата, дето се случиха след последната обсада на Пиза.
— Той… какво направи на момчето?
— Какво, какво — отсече му главата, та да не писка.
— Убил го е? — ахна Тур.
— Че как иначе? — Войникът плю на земята. — Можеше да бъде и по-лошо.
Тур стисна ръце зад гърба си, за да скрие треперенето им.
— И… и двете момчета ли уби?
— Нее. По-умното избяга. — Войникът погледна нагоре. — А, ето ги.
Тур проследи погледа му към вратите на замъка. Феранте тъкмо излизаше в градината, облечен със същата ризница от фини метални брънки и кожените панталони от вчера сутринта. Чиста бяла ленена яка блестеше около врата му, а златната кокарда на зелената му шапка намигаше с диамантите си на слънцето. До него вървеше един мръсен и уморен кавалерист. Прашна черна брада обрамчваше кривата му усмивка и се виждаше, че му липсват няколко предни зъба. Тур се вкамени — но всъщност нямаше основания да очаква, че мъжът ще го познае от странноприемницата на Кати. Тогава дворът тънеше в полумрак, а Тур не се бе приближавал много, докато нещата не взеха такъв ужасен обрат. „Трябваше да го позная по стила му“ — уморено си помисли Тур.
— Така — безцеремонно рече Феранте. — Какво са ни докарали, германецо?
Тур се приближи до самара и се престори, че оглежда съдържанието му.
— Чудесна швейцарска мед, милорд.
— Подходяща ли е за нуждите ни? Ще стигне ли?
— Ще стигне и ще остане. — Тур поглади с пръст знака на майстор Кунц, отпечатан в червеното блокче. — Аз… чувал съм за тази топилня. Металите им са с голяма чистота.
— Много добре. — Феранте се обърна към войниците и откачи една кесия от колана си. Насипа златни монети в шепата си, вдигна ги, така че всички да ги видят, после ги върна обратно и подаде кесията на беззъбия лейтенант да разпредели парите между хората си. Мъжете се развикаха радостно.
— Разтоварете животните, после прати хората си да хапнат — нареди Феранте на лейтенанта. — Мулетата предайте на квартирмайстора, вън от стените. — Феранте тръгна покрай мулетата и се намръщи. — Погрижете се да получат вода и сено и да им се махнат сбруите — преди да отидете да ядете. Кажи на главния коняр да погледне задното копито на кафявото. Моите мулета трябва да се гледат така, че да ми служат дълго.
После се обърна и тръгна към замъка. Под вдървените указания на Тур гладните мъже бързо разтовариха и подредиха медните блокчета на земята до пещта. После, като се смееха и се шегуваха по повод новоспечеленото си злато, войниците поведоха мулетата към конюшните.
Някаква птичка запя откъм белите цветчета на една слива до стената на градината. Работниците отново започнаха да копаят спечената земя. Линията светлина, която пълзеше по земята с издигането на слънцето, стигна до подредените блокчета мед и обля ръбовете им с ослепителен червен огън. Тур преглътна надигналата се от стомаха му жлъчка.
— Аз… отивам до клозета — каза той, обърна се и се повлече през градината.
13.
Наистина отиде до клозета — ниша, изкопана в стената на замъка в дъното на конюшните и използвана от конярите и работниците. След малко излезе, без, както се бе страхувал, да си изповръща червата. Облегна се треперещ на стената и се заслуша в ритмичното примляскване на един зает със сеното си кон. Присъствието на животните малко го успокои. Немите твари бяха невинни. Макар че Бог бе накарал ослицата на Валаам да говори срещу неправдата, или поне така им беше разказвал брат Гларус. Защо не и мулетата на Пико?
Необичаен трепет накъса дишането му. Омраза. Гняв, един от седемте смъртни гряха. Убийството на Зилио, момчето на Пико, описано така безцеремонно, го изгаряше и го гневеше дори повече от смъртта на Ури. Ури беше голям мъж и поемаше мъжки рискове. Лозимонците обаче не би трябвало да убиват детето. Можели бяха само да го ударят или да го вържат, или нещо друго… Справедливият му гняв стихна, когато си спомни за конярчето с бяло като суроватка лице, преметнато през седлото на Феранте.