Тръгна към вратата на конюшнята, извеждаща в централния двор. Двама коняри бяха извели мулетата на Пико и ги привързваха към скоби в стената под стесняващата се сянка. Бяха ги напоили, сбруите им бяха свалени, и сега ги изтъркваха и мажеха ожулванията им с гъша мас. Мулетата похапваха сено, свиваха раздразнено дългите си уши и се хапеха. Тур присви очи, заслепен от горещината в двора и от блясъка, отразяващ се от голямото мраморно стълбище. Слънцето се беше издигнало високо. Винаги ли се издигаше толкова бързо сутрин? От другата страна на павирания двор двама стражи стояха до малката врата в основата на северната кула.
Тур опипа туниката си за двете останали му ушета и огледа внимателно мъжете. Лицата им бяха по-обветрени и изглеждаха бдителни. Смееше ли Тур да се пробва за втори път с неубедителната си история за резетата и решетките, които се нуждаели от проверка?
Докато стоеше и събираше кураж, малката врата се отвори навътре и стражите застанаха нащрек. Излезе един лозимонски офицер, последван от три жени, които се спряха, присвили очи от ярката светлина. По-точно две жени и едно момиче, поправи се Тур. Първата жена беше тъмнокоса, приятно закръглена матрона на около двайсет и пет години, облечена в минзухареножълта ленена рокля. Втората беше по-възрастна и носеше коприна в черно и бяло. Беше дребна, повехнала блондинка, лицето й под периферията на сламената шапка бе изпито. Момичето, високо почти колкото нея, носеше бледозелена ленена рокля и боне, а от тила му се спускаше дълга златна плитка. Стискаше здраво ръката на повехналата блондинка.
Офицерът им даде знак да минат напред, като човек, който подкарва овце. Жените му се намръщиха, пресякоха бавно двора, качиха се по мраморното стълбище и се скриха в замъка. Тур прехапа устни, после бързо се върна през конюшните и влезе в градината през задната порта. Работниците подметнаха на висок глас няколко остри забележки относно хора, дето кръшкат от задълженията си, докато Тур бързаше покрай купчината тухли. Но не беше прекосил и половината градина, когато жените се появиха откъм главния вход, пак подкарвани от офицера. Тур се поколеба, после се наведе, уж че вади камъче от обувката си. Облечената в коприна жена седна на една мраморна скамейка под гъста асма с нежни зелени листенца. Момичето и жената в минзухареножълто се хванаха под ръка и тръгнаха бавно по една калдъръмена алея. Явно високопоставените затворнички бяха изведени да подишат чист въздух.
За колко време? Смееше ли да отиде при тях, просто така? Ленивите и уж безцелни крачки на офицера го доведоха достатъчно близо, за да чува всяка разменена дума. Объркан от тази съмнителна и на косъм пропусната възможност, Тур се оттегли при купчината тухли и се зае със следващия ред, като през цялото време наблюдаваше с едно око градината. Шапката на дукесата се обърна веднъж в неговата посока, после отново се извърна; разхождащите се жени поспряха край скамейката й. После тръгнаха към него. Тур затаи дъх. Офицерът понечи да ги последва, после промени решението си и остана на пост близо до дукесата, облегнат на една от колоните на беседката, със скръстени на гърдите ръце.
Двете млади жени се приближиха. Момичето трябваше да е лейди Джулия, а матроната — някоя от придворните дами. Един от работниците измърмори нещо цинично.
— Агнешко или шилешко, все ще е за трапезата на господаря — отговори другарят му с кисела усмивка. — За нас и мръвка няма да остане, бас държа.
— Млъкнете — изръмжа им Тур. Работникът го погледна сърдито, но, навярно сплашен от размерите му, преглътна каквато там заядлива забележка му беше на езика и отново се наведе над лопатата си. Тур обиколи основата на пещта, оглеждайки я критично, като се постара да си придаде началнически вид. Явно беше успял, защото когато стъпките й я доведоха близо до него, тъмнокосата жена го попита:
— Какво майсторите тук, та сте разкопали така бедната ни градина?
Тур наведе глава в несръчен поклон и веднага се приближи до нея.
— Строим пещ, мадонна. За да поправим ей онова оръдие.
— По чия заповед? — попита тя, като отстъпи крачка назад.
— На лорд Феранте, разбира се. — Тур махна неопределено с ръка и най-после се приближи достатъчно, за да сниши глас, и избъбри припряно: — Казвам се Тур Окс. Брат съм на вашия гвардейски капитан Ури Окс. Праща ме абат Монреале. Вмъкнах се тук под предлог, че съм леяр.