Ръката на тънокосата жена се стегна около лакътя на момичето.
— Иди да доведеш майка си веднага, Джулия.
— Не — понечи да възрази Тур, но момичето вече подтичваше към беседката. — Не трябва да ни виждат да разговаряме тайно, това ще ме издаде. — Той се обърна и започна да сочи различни части на недовършената пещ, сякаш все още обясняваше предназначението й. Работниците, достатъчно далеч, за да не ги чуват, но все пак твърде близо, обърнаха любопитните си очи да проследят жестовете му и Тур се възползва от случая да измъкне едно уше от туниката си и да прошепне задействащите го думи в дланта си. После отпусна небрежно ръката с ушето до хълбока си, като я разтвори за миг, колкото да привлече вниманието на жената. — Това е магическо ухо. Когато говорите в него, абат Монреале и неговите монаси в „Свети Джеронимо“ ще могат да ви чуват. Скрийте го, бързо!
Вперила поглед в оръдието, тя извади носна кърпичка от ръкава си и я вдигна към лицето си, сякаш да си повее. Кърпичката падна от ръката й. Тур се наведе да я вземе. Заедно с ушето, кърпичката се скри в ръкава на жената. Тя му кимна учтиво в знак на благодарност, но отстъпи назад, сякаш отблъсната от селяшката му миризма. Или пък наистина беше отблъсната от селяшката му миризма. Сивата му туника беше потъмняла от пот в горещата сутрин.
Дукеса Летиция дойде, водена от лейди Джулия, и поне беше достатъчно благоразумна първо да огледа строежа, вместо да се втренчи в Тур.
— Този леяр твърди, че е пратен от епископ Монреале — промърмори тъмнокосата жена. Тур преглътна и преви кръст в непресторено тромав поклон. „Прост работник, представен на дукеса“ — представлението като нищо можеше да мине, от разстояние поне.
Зачервените бледосини очи на Летиция станаха твърди като стомана. Тя пристъпи към Тур, погледна го и ръката й стисна конвулсивно ръкава му.
— Монреале? — прошепна задъхано тя. — Асканио при него ли е?
— Да, милейди. На сигурно място в манастира.
Подпухналите й клепачи се затвориха.
— Благодаря ти, Боже. Благодаря ти, Майко Божия.
— Но… манастирът е обсаден от лозимонци. Трябва да се върна там, за да доведа помощ. Брат ми е мъртъв, а Феранте и Вители се опитват за заробят духа му в оковен пръстен. Трябва да ги спра, но не знам как.
Очите на дукесата се отвориха отново и тя безизразно отбеляза:
— Убийството им би свършило работа.
— Аз… досега нямах подходяща възможност — запелтечи Тур, макар думите му да отговаряха само наполовина на истината. Възможности беше имал, но не и достатъчно подходящи. „Бас държа, че за Ури биха били повече от подходящи.“
— Ако само можех да се добера до абаносовата си молитвена броеница, кълна се, че сама бих си създала подходяща възможност — заяви Летиция.
— Моля? — каза Тур.
— Виж… мислиш ли, че можеш да се промъкнеш в покоите ми? В писалището ми има една абаносова броеница. Или поне имаше. Някой може и да си я е харесал вече. В края й има малка топчица от слонова кост с изящна резба. Ако можеш да я намериш и да ми я донесеш…
— Самото пукнато оръдие ще бъде претопено, за да се използва металът му — прекъсна я на висок глас Тур, после се ококори насреща й, давайки й отчаяни сигнали с очи. Феранте тъкмо беше излязъл от замъка. Огледа се и забеляза жените, махна на офицера си и тръгна през градината. Стражът го последва и се облегна на стената, така че да не ги чува, но и да е достатъчно близо. Феранте държеше под мишница едно малко мърляво куче с изпъкнали кафяви очи. Тур продължи: — Ще използваме и нов метал, който да компенсира загубите. Лорд Феранте се грижи да имаме всичко необходимо.
Отначало Джулия се сви до майка си, но после видя малкото кученце и извика:
— Пипин!
Кучето се заизвива неистово. Феранте го почеса зад ушите да го успокои, после се наведе и го пусна. То изприпка при господарката си, заскача с радостен лай по полите й, после затича в кръгове из градината. Най-накрая се върна при Джулия, тя го вдигна, гушна го до гърдите си и обсипа главичката му с целувки.
Тъмнокосата жена изкриви възмутено лице.
— Не целувай кучето, Джулия!
— Мислех, че е убил горкия Пипин! — Яростен поглед към Феранте даде да се разбере кой е предполагамият негодник. В очите й заискриха сълзи.
— Казах само, че искам да го взема на заем — рече Феранте със спокоен и дори любезен тон. — Сама виждате, че жив и здрав. Трябва да се научите да вярвате на думата ми, лейди Джулия, щом така и така се налага да свикваме един с друг.
И трите жени му отправиха изпълнени с отвращение погледи, сякаш бяха принудени да погледнат стоножка или скорпион. Феранте пристъпи неспокойно от крак на крак и се намуси.