— Ръжда беше — сопна му се начумерено старшият. — Заради небрежната работа на онзи, който я е смазвал, най-вероятно. Колкото до лампите, за мен поне „гном“ е друга дума за „нескопосан“. Така че си завлечете задниците долу и изкопайте малко свястна руда, преди да сме измрели от глад. Вие двамата започнете на горния забой.
Тур и Фарел натовариха интрументите си в голямата кофа на подемния механизъм и заслизаха по дървената стълба в недрата на мината.
— В скапано настроение е днес — прошепна Фарел над Тур в облицованата с дъски шахта веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват от бараката горе. — Обзалагам се, че просто му се свиди да плати за тамяна на свещеника.
— По-скоро няма с какво — въздъхна Тур. Малкото жили, които все още се работеха, от година на година ставаха все по-бедни. Вече нямаше достатъчно обогатена по мокър начин руда, която да създава работа на топилнята на майстор Кунц повече от два пъти месечно. Иначе Тур и сега щеше да е долу и да помага при огнището, да почиства изстиналите пещи, да подклажда ревящите огньове и да гледа как майстор Кунц, като истински магьосник, превръща черните буци в чисти, искрящи течни метали. Ако работеше при майстор Кунц, щеше да е сгрят като препечена филийка. Може би трябваше да си пробва късмета при въглищарите, макар че при тези принудителни почивки на топилнята за въглищата също нямаше голямо търсене. Бергмайстерът заплашваше да затвори мината, ако печалбата й не се подобри. Именно призракът на оскъдицата правел старшия толкова раздразнителен и начумерен, или така поне твърдеше чичото на Тур. Колкото до Тур, е… той просто трябваше да си отваря очите за гномове.
Стигнаха до дъното на вертикалната шахта и Хензи свали инструментите им. Тур стегна качулката около главата си, така че скалният прах да не полепва по русата му коса и да не му влиза във врата. Безмълвието на камъка притисна ушите му, докато вървяха надолу по наклонения тунел под трептящата оранжева светлина на лампите. На някои мъже тишината им се струваше зловеща, но Тур винаги я бе намирал за доста успокояваща, търпелива и неизменна, издръжлива като майка. Не тишината, а шумът, внезапното пъшкане на разместващ се камък беше онова, което го ужасяваше.
На четирийсетина стъпки навътре в планината пътят се разделяше на два закривени тунела, всеки следващ някогашна богата жила. Единият се спускаше стръмно надолу и Тур промърмори кратка благодарствена молитва, задето днес няма да влачи кошници с руда по него. Още тъмни дупки зееха в стените — изчерпани жили, изоставени и със свалени дървени подпори. Тръгнаха по един висок и сравнително равен ръкав, който свършваше с твърда, необработена скала.
Фарел внимателно остави лампата си извън обсега на свърчащите отломки и вдигна кирката си.
— Давай, момче.
Тур си избра място, където обратният му замах нямате да удари Фарел, и двамата започнаха да разтрошават обезцветената част от скалата, която бележеше обедняващата рудна жила. След половин час работа и двамата бяха останали без дъх.
— Онзи идиот Ентелбух още ли не е задвижил меховете? — каза Фарел и изтри потта от челото си.
— Иди да викнеш — предложи Тур, взе лопатата и напълни половин кошница с изкопаната до този момент руда — Фарел можеше да я занесе, щом така и така щеше да ходи при подемника. Докато го чакаше да се върне, Тур чуваше далечните удари на метал в камък, долитащи от долния забой. Скалата беше твърда, рудата — малко и за последните три месеца бяха удължили тунела само с петнайсетина стъпки. Тур нагласи кожените наколенки, които му беше направила майка му, коленичи и атакува скалата близо до пода. Копа, докато не остана без дъх и тялото му не започна да протестира заради неудобната стойка. Изправи се и се подпря на кирката да си почине.
Фарел още не се беше върнал. Тур се огледа, после пристъпи към скалната стена, допря разперените си пръсти към обезцветения участък и затвори очи. Бълбукането на мислите му избледня в несловесно безмълвие. Той беше камъкът. Усещаше рудната жила, като сухожилие, обтегнато през собственото му тяло. Изтъняваше десет стъпки навътре, където се стопяваше почти напълно… и все пак на още няколко стъпки по-навътре като удар с меч косо надолу имаше богата жила, естествена мед, кипреща се като ярка замръзнала река, зовяща светлината, която би могла да отрази…
— Металът ме вика — прошепна Тур. — Мога да го усетя. Мога.
Но кой би му повярвал? И откъде идваха тези видения? Или бяха дяволски сънища, лъжливи изкушения? Веднъж щавачът Струси беше крещял за някакви видения, повален от треска, после от носа му беше изпълзял дълъг червей и Струси умря. Видението на Тур туптеше с пулса на опасност, влудяващо неясна, стопяваща се в мига, в който празнотата в него се замъглеше от самия въпрос: „Какво?…“ Ръцете му се свиха в юмруци.