— Налага се да свикваме един с друг, така ли? — поинтересува се хладно дукесата.
— Обмислете преимуществата. — Феранте сви рамене и добави с хлад, който не отстъпваше на нейния: — Или обмислете недостатъците, ако така предпочитате.
— Да сключа някаква сатанинска сделка с убиеца на моя господар и съпруг? Никога!
— „Никога“ е тежка дума. Животът продължава. Имате деца, за които да се грижите. Вярно е, че всички пострадахме от това твърде злощастно стечение на обстоятелствата. Не съм го търсил съзнателно и съжалявам, че дадох воля на гнева си, но бях предизвикан. Вие какво бихте направили? Гневът е човешка слабост!
— И вие въпреки това имате наглостта да ми предлагате да обвържа Джулия в един съюз, над който ще тегне постоянната заплаха от необуздания ви нрав? — сопна му се Летиция. — За да стане следващата жертва, която семейството ми ще плати в дан на вашия гняв? И как точно умря първата ви съпруга, милорд? Вие наистина сте луд!
Феранте стисна зъби, изви устни в насилена усмивка и извади една кожена топка от везаната кесия на колана си.
— Вземете, Джулия — обърна се той към момичето, съзнателно смекчавайки гласа си. — Донесъл съм ви топка за, ъъ, Пипин. Защо не го заведете в другия край на градината и да му дадете да си поиграе с нея? Обзалагам се, че ще му хареса.
Джулия погледна колебливо майка си, която не откъсваше очи от Феранте.
— Да, обич моя — накрая се съгласи Летиция. — Иди.
Джулия неохотно пусна кученцето на земята и се подчини, като хвърляше от време на време погледи през рамо. Пипин заприпка около краката й.
— Милейди? — Жената в жълто повдигна вежди и кимна след Джулия.
— Остани с мен, Пиа — каза дукесата. — Държа да имам свидетел на следващото престъпление на този човек, каквото и да се окаже то.
Феранте сви раздразнено устни.
— Помислете, Летиция! Каквото станало — станало, и никой не може да го върне. Трябва да гледате към бъдещето и да оставите миналото да почива в мир! — Ръката му се сви в юмрук, после се отпусна внимателно върху кожения панталон на бедрото му, току до дръжката на меча. Погледът му падна върху Тур, който стоеше наблизо и се стараеше да изглежда невидим. — Хващай се на работа, германецо. — Феранте го отпрати с рязък жест. Тур се поклони и се оттегли към най-близкото възможно място — купчината счупени тухли, — клекна и се престори, че ги сортира по големина. Феранте задържа сърдития си поглед още миг върху работната площадка, после го последва, снишавайки глас: — Е, леярю? Кога ще отлееш оръдието ми?
„Никога, копеле такова.“
— Ако работим през целия ден, до довечера може и да успеем да издигнем пещта. После трябва да се облепи с глина, а глината трябва да изсъхне и да се закали с огън.
— Можеш ли да го направиш през нощта?
— Бих могъл, но рискуваме да се напука, ако я закаля, докато е още влажна.
— Хм. Рискувай — нареди Феранте, като хвърли поглед към слънцето. Изглежда, и него времето го гонеше по петите.
— Трябва да направим и калъп на оръдието, милорд. Пещта може да съхне бавно, докато се занимаваме с това.
— А, да. — Феранте се намръщи разсеяно. Дали не виждаше с вътрешното си око как оръдието му обсипва с гюлета стените на „Свети Джеронимо“? И после какво? Бой за пробойната в стената, победа, монасите и войниците на Сандрино избити. Жените — Фиамета, Господи! — поругани, бегълци прогонвани от ъглите и съсичани, докато пищят безпомощно за правото на убежище, предоставяно им от манастира? Щеше ли Фиамета да е сред тях? Със сигурност би се борила като котка, за което щяха да я убият и смъртта й нямаше да е красива. Тур не мислеше, че Фиамета ще се предаде. Уплашеният Асканио, извлечен изпод леглото на абата, за да му прережат гърлото… като на момчето на Пико. Макар че нито стражи, нито каменни стени бяха защитавали Зилио. Не че това би променило крайния резултат.
„Убийството им би свършило работа.“
Тур беше сам до Феранте. Ножът в канията тежеше на колана му като подканяща ръка. „Каква по-подходяща възможност от тази?“ Феранте беше с ризница, вярно, но вратът му беше незащитен като… като на момче. Но можеше ли Тур да избяга след това? Да се прехвърли над портата към конюшните, да речем, да се измъкне през вътрешния двор преди да се е вдигнала тревога? Представата как пиката на беззъбия лейтенант го пронизва между плешките, докато бяга по пътя, стегна мускулите му като при спазъм. Не искаше да умре, още по-малко в слънчева утрин като днешната. Може би и Феранте не искаше да умре. "Не това е призванието ми. Дойдох в Монтефолия, за да създавам красиви предмети от метал, а не да превръщам живи хора в трупове. О, Господи! Тур се изправи.