Върхът на дълъг блестящ меч се притисна в гърлото му. Той лежеше и примигваше нагоре към ясното синьо небе и тъмното лице на Феранте. Владетелят на Лозимо притисна ръка до врата си, после погледна лепкавата кръв по дланта си и изруга. Вдигна меча си и отстъпи крачка назад, когато още двама стражи дотичаха и съвсем излишно започнаха да ритат Тур.
Благородничките пищяха. Фиамета поне щеше да вземе някоя тухла и да се опита да строши главата на Феранте, докато двамата се боричкаха. Тур дълбоко съжаляваше за свенливостта си. Само ако беше малко по-смел, можеше и да си спечели някоя целувка от нея, или дори повече… преди смъртта си…
Феранте се подпря на меча си. Дишаше тежко и бялото на очите му проблясваше на слънцето. След минута, когато стана повече от ясно, че Тур няма да се надигне за втори опит, той махна на стражите да се отдръпнат и каза:
— Върнете жените в кулата.
Двама мъже подбраха ревящите жени през окъпаната от слънце градина.
Тур примигна и се опита да запомни небето. Искаше да се издигне и да пропадне в него, да иде при Бог. Би предпочел Фиамета да е последното нещо, което виждат очите му, но определено не искаше тя да е тук, така че и синьото небе трябваше да свърши работа. Лицата на враговете потрепваха над него. Ето го и това на Феранте, размазано и двойно, червено като тухла от гняв.
— Защо, германецо? — изхриптя Феранте. Лъскавият меч отново натисна гърлото на Тур. Приличаше на улей към небесата, разкривен от слънцето. Можеше да се плъзнеш нагоре по него, право към синьото небе…
— Швейцарец — поправи го с надебелял език Тур. Устата му беше изтръпнала и пълна с пръст.
— Защо се опита да ме убиеш?
Защо. Защо. Е, беше му се сторило редно. Всички искаха да го направи. Самият той не го беше искал, наистина. Много повече искаше Ури да се върне, отколкото Феранте да умре.
— Защото ти уби брат ми — каза Тур и изплю храчка кръв.
— А, да не би да става въпрос за швейцарския гвардейски капитан на Сандрино! — Зъбите на Феранте лъснаха в певерзно доволна гримаса. Явно в неговия свят отмъщението за мъртви братя беше достатъчно основание да се увеличи броят на мъртвите братя. Феранте имаше ли брат? Безкрай ли щеше да се върти този омагьосан кръг?
Секретарят Вители, с развяваща се червена роба, дотича в тръс и още отдалече викна:
— Милорд!
— Не е толково лошо, колкото изглежда, Николо. — Гласът на Феранте отново бе спокоен.
— Ранен сте…
— Не е дълбоко. Ей, стражи! Доведете лекаря ми.
— Нека спра кръвта… — Вители прокара ръка по врата на Феранте и кървенето намаля значително.
Феранте се почеса внимателно покрай раната с окървавени нокти, лицето му бе разкривено от раздразнение.
— За малко да ме убие, по дяволите! Претърсете го за скрити оръжия. — Той кимна на един войник, който клекна предпазливо до Тур и се зае да го претърсва, ръчкайки насиненото му тяло. Намери тънката му кесия, затъкната в туниката, и я подаде на секретаря. После остави разсеяно едно бяло пергаментово кръгче на земята. Тур изпъшка.
Дори на Вители му се наложи да се вгледа на три пъти.
— Какво?… — Наведе се да го вземе и след миг изруга. Ръката му се затвори около пергаментовото барабанче и го смачка. Оранжевата светлинка се процеди за миг между пръстите му. — Откъде взе това? — попита той Тур.
Тур се усмихна замечтано, понесен върху крилата на болката.
— Отговори! — кресна един от стражите и го изрита отново. Тур изръмжа и загреба трескаво след оттеглящия се мрак, който щеше да го отведе далеч от всичко това.
— Няма значение. — Вители вдигна ръка да спре услужливите усилия на стража. — Ако има и други, мога да използвам това, за да ги намеря.
— Какво представляват? — попита Феранте, като взе и сравни смачканото барабанче с другото.
— Мисля, че е някакво устройство за подслушване, милорд. Доста… ъъ, изящна изработка. Чувствам, че има и още из замъка.
Феранте погледна Тур и стисна устни.
— Той шпионин ли е?
— Без съмнение — рече Вители.
— Каза, че е брат на гвардейския капитан на Сандрино. Разбира се, може да е и двете. — Феранте даде знак на войниците си. — Обесете го на южната кула. Така, че да се вижда от северната.
Двама стражи се наведоха да хванат ръцете на Тур и да го изправят. Той смътно си спомни как се бе помолил на Бог да го опази жив за бесилото. „Връщам си думите назад.“ Нали му беше обещана смърт от земя и вода, а не от провисване във въздуха?
— Почакайте, милорд… — Вители се приближи и се взря в подутото и окървавено лице на Тур. — Брат на капитан Окс? Наистина ли? Не си приличат много. Е, може би в брадичката.