— Има ли значение?
— Има една възможност…
— Какво? — попита раздразнено Феранте. — Предпочитам да не се мотаем. Той е шпионин и убиец, така че да го екзекутират веднага като назидание за останалите.
— Да го екзекутират, да, но… мисля, че можем да се възползваме по-добре от смъртта му. Под… стълбите. Котките и петлите са дреболии в сравнение с човек. А ако един човек е роден брат на… друг, тогава защо да не… ще трябва да преизчисля всичките си диаграми. О, това е чудесно, милорд!
— Хм. — Феранте замислено потри брадичката си. — Разбирам. — За миг застина в нехарактерна за него нерешителност. — Чудя се дали има и друг брат, който ще ме нападне изневиделица? Е… в крайна сметка той е доказан престъпник. Лошо. Аз всъщност го харесвах.
— Още по-добре, милорд. — Очите на Вители светнаха доволно.
Устните на Феранте се свиха, но той все пак се обърна към войниците:
— Отведете го в тъмницата. Ще го разпитаме по-късно, а екзекуцията му няма да бъде публична.
Двамата лозимонци вдигнаха Тур на крака. Градината се завъртя около него в бавни, неравномерни кръгове и стомахът му се надигна. Ето че и новата му сива туника беше оклепана с кървави петна, забеляза той със съжаление, от което очите му отново се напълниха със сълзи. Майка му щеше да е недоволна… Подкараха го през градината. Полумракът на замъка погълна деня. Кухото ехо на коридорите заплава покрай него. Слезе с препъване по някакво стълбище, водещо към вечна, каменна нощ. Завиха зад ъгъл и оттам покрай познати зарешетени килии. Някакви хора заспориха и раздразнените им гласове дразнеха ушите му: „…прекалено е претъпкано…“ „Не там!“ „Защо не, и без това ще трябва да го наблюдаваме. Може пък това да раздвижи нещата.“ „Хич не ми е притрябвало да се раздвижват!“
Светът, приел формата на студен камък, най-после застина в покой, притиснал лицето на Тур. Ръцете му заопипваха грапавия хлад и той завъртя внимателно пулсиращата си от болка глава. Мътна синя дневна светлина си пробиваше път през един тунел в стената над него. Някъде издрънча метално резе и нечии стъпки заглъхнаха в далечината.
Голяма топла ръка го сграбчи за косата и обърна лицето му на другата страна. Тур впери празен поглед в две червени очи върху небръснато лице, брада като сол и пипер, поръсени по хлътнали бузи. Две рошави вежди се вдигнаха към средата на челото.
— В прилепа е истината — посъветва го любезно лудият кастелан и пусна главата на Тур, която тупна върху камъка.
14.
— И последното отиде — каза мрачно брат Перото. Оранжев светлик се пръсна като мараня от повърхността на пергаментовото барабанче на масата пред него. Маранята потрепна неуверено в студената северна светлина в работната стая на абат Монреале и изчезна.
— Целият ни труд… — изпъшка брат Амброзио. Останалите монаси около масата, всеки стиснал по една замлъкнала вече пергаментова уста, изкривиха лица в съгласие. Фиамета опипа последното барабанче на масата пред себе си. Нямо. Така и не беше заговорило, но сега магическата му аура не беше просто пасивна, а бе изчезнала без следа. „Къде си, Тур?“
Фиамета тъкмо беше предала на Монреале устата, говореща — ту ясно, ту странно приглушено — от ръкава на госпожа Пиа, когато от барабанчето бе долетял вик, а после дискът бе замлъкнал внезапно. Монреале веднага бе наредил да повикат останалите слушащи монаси и всички заедно бяха проследили унищожителния поход на Вители из замъка — кабинета на Сандрино, лечебницата, спалното на конярите. Думите, предадени от барабанчетата преди да онемеят, бяха оскъдни и делови: „Ето още едно, милорд“ „Под одеялото. Ха!“ И така до последното, открито на лавицата в некромантската стая. Фиамета бе подразбрала, че именно съответстващата му уста бе държала буден брат Перото през изминалата нощ, дори след като тя самата си бе легнала по заповед на Монреале, но Перото бе отговорил влудяващо неясно на въпросите и относно събитията, които беше подслушал.
Последното прошепнато съобщение на Вители беше кратко и ужасяващо: „Това е твое дело, нали, Монреале? Познах стила ти. Нищо хубаво няма да излезе от това. Ориста ти е подпечатана, а глупавият ти шпионин ще умре в най-скоро време.“ Пукот, тишина, и устата пред брат Перото остана без магията, вложена в нея с цената на толкова труд.
Монреале седеше превит на две, блед, сякаш някой късаше парчета месо от корема му. Брат Перото разпери ръце в израз на безпомощен смут.
— Какво стана, отче? Всичко вървеше толкова добре и после…