— Страхувам се за бедния Тур — изрече тихо Монреале, вперил поглед в скута си.
Фиамета обви тялото си с ръце и скришом притисна пръстена с лъвската маска между гърдите си. Още усещаше топлото му мелодично жужене, тъничкия му пулс. Ако истинското сърце на Тур спреше, щеше ли тя да разбере? Огледа облечените в сиво мъже около масата — сериозни, загрижени и безпомощни.
— Каква полза от вас? — настоя тя във внезапен пристъп на паника.
— Какво? — остро попита брат Амброзио. Абатът само вдигна поглед към нея.
— Каква полза от вас? Задачата на Църквата е да ни защитава от злото. О, вие ходите насам-натам из страната и тероризирате разни стари лечителки заради навъдилите се въшки в косата на съседа им или заради някоя глупава настойка за любов, която и без това в повечето случаи не действа, и ги плашите с адския огън, ако не престанат веднага. Нямате грешка, когато трябва да досаждате на работните хора в дюкяните им, но дойде ли истинско зло, каква полза от вас? Прекалено много ви е страх, за да се борите против него! Преследвате дребните престъпления на дребните хора, защото така ви е лесно, но когато се появат големи престъпления и зад тях крачи армия, къде остава тогава цялото ви проповядване? Замлъква! Големи, глупави… момчета… увисват на въжето, а вие си седите и се молите… — Сълзи се стичаха в носа й и тя подсмъркна, изтри с ръкав лицето си и прехапа устни. — О, каква е ползата…
Брат Перото отпочна гневна лекция относно смирението, подхождащо на неуки момичета като нея, но абат Монреале му махна да замълчи.
— Фиамета отчасти е права — каза той, огледа мъжете около масата и се усмихна тъжно. — Всички добродетели се свеждат до смелостта пред острието на меча. Но смелостта трябва да бъде смекчена от благоразумие. Напразно пропиляната смелост е най-сърцераздирателната от всички трагедии. Ако имаше осми смъртен грях, той би трябвало да е глупостта, която поглъща всички добродетели като сух пясък вода. И все пак… къде свършва благоразумието и къде започва страхът?
— Вие пратихте Тур сам в замъка — задъхано каза Фиамета, — за да потвърди моите обвинения в черна магия и убийство. Защото думата на едно неуко момиче не тежи достатъчно срещу думата на един толкова велик и добродетелен благородник като Уберто Феранте? Сега моите обвинения, че и много отгоре, намериха потвърждение от устите на самите обвинени. Какво още чакате? Няма никаква причина да се чака и има сто причини да се бърза!
— Така е. — Монреале вдиша дълбоко през зъби. — Брат Амброзио, иди да доведеш приора и лейтенанта на гвардията на Сандрино. Брат Перото, Фиамета, вие ще ми помогнете. Започнете, като разчистите всичкия боклук от масата ми.
Въпреки целия си страстен апел за действие Фиамета се смути от този светкавичен отклик. Стомахът й се свиваше уплашено, докато бързаше из стаята и разчистваше, подреждаше и донасяше инструментариума, необходим за изкуството на Монреале, като следваше указанията му. Монреале беше подготвен, душевно поне — явно всичките часове в параклиса не бяха прекарани единствено в молитви. Когато лейтенантът на спасилата се зад манастирските стени монтефолианска гвардия дойде, Монреале му нареди да седне, разпъна пред него карта на града и му даде точни указания, които трябваше да координират магическите и военните им усилия.
Знаеше се, че пръстенът от лозимонски обсадници около „Свети Джеронимо“ е тънък. Монреале настоя по стените да останат само толкова стрелци, колкото да държат врага далеч от манастирските зидове, а останалата част от монтефолианската гвардия да разкъса пръстена и да се отправи към града. Като обезсилеше Феранте и Вители със заклинанието, което се готвеше да направи, и изненадаше града с неочакваното нападение, Монреале се надяваше да всее объркване сред лозимонската войска. После хората на Сандрино — сега на Асканио — можеха да вдигнат гражданите в своя подкрепа.
— Лозимонците вече посяха достатъчно омраза — разсъждаваше на глас Монреале. — На хората им трябва само някаква реална надежда за успех, която да потуши страховете им от възмездие, и те ще излязат на улиците. Ако можете, гледайте да стигнете до замъка и дукесата още при първия щурм. Макар че, при отсъствието на предводителите им, лозимонците може и да са склонни да се предадат при известни условия още преди да сте завзели замъка.
Фиамета изтръпна, докато го слушаше. Е, лозимонските убийци на Феранте наистина бяха безмилостни, но лоялността им може би не стигаше чак до саможертва. Макар че не биха се поколебали да жертват чуждия живот. Сложността на военната ситуация всяваше страх в сърцето й. Нямаше да стигне само едно махване с вълшебна пръчка, за да се измъкнат от тази чудовищна паяжина. Ако някой можеше да издърпа всичките нишки наедно, това определено беше абат Монреале. Дори и папа я беше пратил при него за помощ.