Монреале благослови празната работна маса, докато брат Амброзио, припяващ монотонно, обиколи стаята с една кадилница, от която се процеждаше тамянов дим.
— За да се прочисти стаята от остатъчното ехо на предишни заклинания — обясни Амброзио. Фиамета кимна. Баща й бе използвал подобен метод за прочистване на къщата от време на време, преди да се заеме с някоя особено важна, деликатна или сложна поръчка. Или такава, за чийто изход не беше съвсем сигурен. Ритуалът като че ли очистваше по-скоро ума, отколкото помещението, мислеше си Фиамета, докато кашляше от дима.
В това време Монреале подреждаше нещата, които му бяха необходими за заклинанието.
— Ще бъде заклинание колкото на дух върху материя, толкова и на дух върху дух. Трябва да се изберат правилните символи, за да се съсредоточи умът във вярната посока. Щеше да е по-добре да имам някакъв материален проводник. Кичур коса, дреха, която е била носена… Със същия успех бих могъл да си пожелая и папската армия да се появи на хълма. — Той въздъхна, после лицето му се проясни. — Все пак разполагам с истинското име на Вители. Без него заклинанието със сигурност щеше да се провали, а аз дори нямаше да знам защо. — Той взе един съвсем нов бял тебешир и усърдно започна да чертае някаква диаграма върху плота на масата.
След като приключи с това, Монреале постави един нож с навити около него зелени и златни конци успоредно до пръчка от суха върба, овързана с конци в червено и черно. Феранте и Вители — войникът и духовно увехналият маг. Монреале отстъпи назад и ги огледа.
— Дали ще е достатъчно?… При това разстояние, което трябва да преодолеем, повече от миля.
„Би трябвало да се кръстосат с върховете надолу като олицетворение на връзката им и на злото в тях“ — помисли си Фиамета, но не го каза. Баща й я бе гълчал жестоко, задето се осмелява да изказва предположенията си пред чужди хора. Монреале сигурно знаеше по-добре от нея какво прави.
Абатът сгъна тънко парче плат до ножа и пръчката — тензух, донесен от манастирската кухня, от онези, които използваха, за да изцеждат прясното сирене.
— Свилата щеше да е по-подходяща — промърмори Монреале. — Но поне е неупотребяван.
„Свилата от паяци би била още по-подходяща“ — помисли си Фиамета, но потръпна при мисълта как предлага да иде и лично да събере такава, макар че в манастира имаше достатъчно запустели кьошета, където можеха да се намерят паяци. Много запустели кьошета.
— Ще бъде заклинание за дълбок сън — обясни Монреале, — същото основно заклинание, което използват нашите лечители, когато пациентите им се страхуват от някоя лека операция. Достатъчно силно е, но трябва да се помъчим да го подсилим допълнително, така че да надвие двама души едновременно, още повече, че никой от двамата няма да ни сътрудничи доброволно, а единият е напълно способен да ни се противопостави с всички сили. А може и да е разставил защитни заклинания…
„Защо да не ги задействаме едно след друго? Вители пръв, разбира се.“
— Най-голямото ми притеснение — продължи да мърмори Монреале — е относно чистотата на това заклинание, или иначе казано, относно духовната му доброкачественост. Която е доста съмнителна.
— Какво — рече Фиамета, — защо? То няма да ги убие — освен ако някой от тях не се е надвесил през балкон, когато го удари — няма да ги нарани даже. Просто ще заспят. Какво може да е по-чисто от едно лечителско заклинание?
Монреале сви устни.
— Но накрая — ако спечелим — и двамата рано или късно ще изгорят на кладата. Едва ли може да се нарече безвредно като намерение, макар и да е законно като средство.
— Ако те спечелят, смятате ли, че ще си направят труда да се притесняват кое е законно и кое — не?
— За да задържат заграбеното, ще трябва да обвият престъпленията си в някакъв плащ на обществена привидност. Очевидците на обратното ще… ще си имат много сериозни неприятности.
— Което включва и мен — каза Фиамета и потръпна.
— Което вече включва достатъчно хора, за да вещае истинско клане — въздъхна Монреале. — Е, аз съм готов. Докато лейтенантът съобщи, че хората му са в бойна готовност, предлагам да успокоим умовете си с молитва.
„Това и аз можех да го предскажа.“ Но Фиамета коленичи пред разпятието в кабинета на Монреале без възражения. Не й липсваха неща, за които да се моли. Споходи я тъжната мисъл за всичките молитви, които бе изхабила в миналото за дребните си желания… дантелено боне, сребърна гривна като на Маделена, кон… съпруг. И все пак, по един изненадващ начин, всичките й желания се бяха изпълнили — бонето и гривната от папа, белият кон… Тур? Каква беше тази странна девическа сила, която караше суровия свят да изпълнява желанията й? „О, как ми се иска всичко да е приключило.“