След известно време най-висшият оцелял офицер на Сандрино дойде за кратък разговор с Монреале. Очите му проблясваха сурово в сянката на стоманения шлем. Очуканият му нагръдник беше с мътен оловносив цвят. Повече решителност, отколкото ентусиазъм стягаше челюстта му, но може би тя беше по-държеливото чувство, когато си под обстрел. Предложението на десетгодишния дук лично да поведе войската било отклонено тактично, докладва лейтенантът, но гръбнакът му сякаш се вдърви при спомена за това. Монреале го благослови и го отпрати с плесване по ризницата, което отекна глухо в кабинета.
После Монреале заведе Перото, Амброзио и Фиамета в работната си стая. Приорът ги последва в ролята на свидетел. Той беше по-скоро администратор, отколкото магьосник или лечител, или, както подозираше Фиамета, дори монах, но затова пък беше действал като практичната дясна ръка на Монреале по време на цялата криза, грижейки се за хората и настаняването и изхранването им.
Монреале подреди братята прави около масата, върху която бяха приготвени нещата за заклинанието, наведе глава за още една, слава Богу, кратка молитва, после протегна дясната си ръка към Амброзио и лявата към Перото.
— Братя, дарете ми силата си.
Фиамета пристъпи към четвъртата страна на масата.
— Отче, с удоволствие бих ви дарила и моята.
Монреале се навъси.
— Не… не. Не искам да те излагам на опасността от откат, ако усилията ни се провалят.
— Малкото сила, която ще добавя, може да се окаже прашинката, която да наклони везните към успеха. А и въпросната прашинка не е чак толкова малка, между другото!
Монреале се усмихна тъжно, макар че брат Перото се намръщи с възмущение.
— Ти си добро момиче, Фиамета — каза Монреале. — Но все пак не. Моля те да не отвличаш повече вниманието ми.
Вдигна ръка да спре възраженията й и тя ги преглътна през стегнатото си гърло. Отстъпи от масата и застана до приора, като сключи ръце зад гърба си.
— Амброзио, Перото, хванете се за ръце — каза Монреале и двамата затвориха кръга. Монреале стисна още по-здраво ръцете им. — Първият удар ще изисква цялата мощ на сърцата ни, ако искаме да надвием съпротивата на Спренгер. — Той сведе поглед към символите на масата — ножа и пръчката — и започна да припява с ниския, монотонен глас на лечител.
Фиамета чувстваше как силата нараства, сякаш някаква невидима сфера се събира над масата. Контролът на Монреале изглеждаше изключително прецизен, точен, дори педантичен в сравнение с шеметните, помитащи жестове на папа. „Монреале не пропилява и трошица.“ И все пак… пестеливостта му губеше време и отслабваше вниманието, както се стори на Фиамета. „Изобилието може да си позволи да бъде дръзко.“
Сферата започна да свети с искрящ бял огън, който трептеше на вълни както по повърхността, така и в недрата й. Силата нарастваше все повече и повече. Виж, това си беше чиста загуба. Папа винаги беше твърдял, че правилно изработеното заклинание не трябва нито да се вижда, нито да се усеща топлината му. Може би се дължеше на някакво неизбежно триене заради необходимостта да се тегли от силата на Амброзио и Перото. Фиамета затаи дъх. „О, ударете сега, или Вители ще ви усети и нама да го сварите неподготвен!“
Но Монреале все така задържаше удара и трупаше сила. Дантелената сфера хвърли монашески сенки по стените. После светлината се заизлива като вода в ножа и пръчката, докато не ги изпълни докрай. Острието на ножа грееше като луна. Тензухът се вдигна безшумно, заплува към двата светещи предмета и нежно се спусна отгоре им.
Монреале отвори очи и прошепна последната сричка на заклинанието. Амброзио се ухили тържествуващо, дори и очите на вечно намусения Перото засвяткаха. Монреале вдиша усмихнат и понечи да каже нещо.
Сухата върбова пръчка избухна в пламъци, които плъзнаха по тензуха и го погълнаха в разпадащ се мрак. Бял огън е червени отсенки изригна към лицето на Монреале като подпален барут. Чертите му, осветени изотдолу, се изкривиха. Червени и зелени образи се завихриха пред очите на Фиамета и тя замижа напразно пред яркия им блясък, а ръцете й литнаха към устата да затиснат напиращия писък.
Очите на Монреале се подбелиха и той се строполи. Никой не му се притече на помощ, защото Амброзио стискаше с ръце очите си, а Перото залиташе безпомощно. Докато падаше, Монреале удари челото си в ръба на масата. Лицата и на тримата бяха обгорени.