— Върви по…! — ревна приорът, после сниши глас и изсъска през зъби: — Върви при жените! И си затваряй устата!
— Няма ли поне да ми позволите да се опитам да вдигна заклинанието за сън, ако лечителите се провалят? — отчаяно възкликна Фиамета.
— Перото е прав. Не ти е мястото тук. Тръгвай!
Още миг и щеше да я набие в безсилието си и да нарече това телесно наказание — Фиамета усещаше как идеята узрява в ума му. Озъби му се, обърна се и тръгна през двора. По-добре да си беше мълчала. По-добре да беше настояла на своето. По-добре да беше… по-добре да беше…
В женското отделение две деца повръщаха, три ревяха, а разгорещеният спор между две майки коя да вземе последните чисти пелени се беше изродил в писъци и скубане. Фиамета избяга. Опитът й да види абат Монреале в лечебницата беше отклонен сурово от брат Марио. Един монтефолиански войник в трапезарията се опита да я стисне за гърдите, докато минаваше покрай него, и прошепна мръснишка шега в ухото й, когато тя ужасено се отдръпна. Старата жена от градския съвет, която отговаряше за кухнята, с боне и дълга престилка, фрасна войника по ухото и го сгълча, че щяла да каже на майка му. Той се отдръпна и се ухили, а Фиамета се гмурна в хаотичното, ревящо и повръщащо убежище на женската спалня.
Хвърли се на своята купчина слама и зарови лице в нея, скърцайки със зъби срещу напиращите сълзи. Някаква клечка я бодеше във врата, а една бълха скочи на ръкава й и оттам в косата й, преди да успее да я смачка. Тя се обърна и младата жена до нея я сръга с лакът.
— Стой си в твоята половина, чернилко мавърска! — Думите й бяха ядни, но бледото й лице беше набраздено от потиснати мъка и страх. Бе изнервена, както и всички други, от чакането да я убият.
Фиамета едва не й подпали косата с една дума. Стисна устни пред жегата, извираща от езика й, и се сви. Трепереше. „В практикуването на магията — беше казал Монреале — ще бъдеш изложена на изкушения, непознати за невежите.“ Наистина. Но какво да се каже тогава за заклинанието, вложено в сребърния колан-змия, все още скрит под кадифения й корсаж? Ефектът му далеч не се беше оказал приятен, макар и да не беше съвсем смъртоносен. Беше ли си позволил нейният папа да омърси душата си с малко грях като цена за магията си? Ако той го бе направил, защо и тя да не може?
„Света Майко, пази ме от прегрешения.“ По нареждане на Монреале, Фиамета се беше молила на Девата за търпение, беше коленичила на пода на параклиса, беше разстлала внимателно полите около себе си и се бе взирала тържествено във ведрото бяло мраморно лице на статуята, прегърнала Младенеца. Търпението явно беше още една от типично женските добродетели, защото не помнеше да го е забелязвала у баща си. Погледът й падна върху същите тези кадифени поли, мръсни и окъсани, които стискаше ядно в юмрука си. „Света Майко… мамо, каква си била?“
Тази червена рокля беше по-малко избеляла от накъсаните спомени, които Фиамета пазеше за жената, носила я първа. Майка й беше умряла, когато Фиамета бе на осем годинки, в Рим, от треската, отнесла толкова много хора. Лоша година, а през август беше станало най-лошо — онези времена бяха истинско изпитание за тях, защото папа беше затворен в замъка „Свети Анджело“, обвинен в онези смъртно опасни неща… Фиамета не помнеше нищо за смъртта на майка си. Сигурно някой друг се беше грижил за нея вместо болната жена. Пазеше само неясния спомен как върви след евтиния ковчег по нажежени, задушни, вонливи улици, облечена в твърди и неудобни дрехи и хванала нечия голяма женска ръка.
Не й даваше мира, че си спомня толкова малко от Рим. Виж, Венеция си представяше ясно, дори помнеше как папа я бе завел там, чучнала върху самара на товарния кон. Вълнението на пътуването, чудесата, блясъкът и самодоволството на града… но мама я нямаше във Венеция. Фиамета бе гледала от прозореца си на втория етаж как маври с ярки тюрбани се возят на гондолите си по канала, а веднъж бе видяла дори плаващия антураж на един етиопски посланик. Но всичко това сякаш нямаше никаква връзка с мама — стройната тъмнокожа магьосница от Бриндизи… Фиамета беше свикнала да мисли за баща си като за силния в семейството, но майка й също беше била магьосница. Фиамета опипа издутината на колана-змия. Сребърната изработка беше на папа, но оригиналното заклинание?… „На мама ли е било? Да…“ Наистина ли? Тъмнокожата жена се усмихна на Фиамета над рамото на благата бяла статуя.
„Мамо, защо си се отказала от силата си, за да ожениш за папа?“
„Замених я за теб, любов моя, и нито за миг не съжалих за сделката. Магията е сила, но децата са самият живот, без който няма нито магия, нито добро…“