— Да — каза той, като стискаше здраво пицата. — А вие сте?
При тези думи мъжът внезапно мина покрай Стенли, приведе лявото си рамо и нанесе такъв мощен удар на адвокат Уейд, че той отхвръкна към току–що затворената врата на фризера. Пицата падна на пода. Докато възстановяваше равновесието си и посягаше да я вдигне, Стенли се завъртя и видя човека да изчезва зад ъгъла към щанда за кафе и закуски. Пое си дъх, озърна се и понечи да изкрещи, но бързо размисли. Остана на място и се опита да анализира причините за тази агресия. Досега никога не му се бе случвало такова нещо. Той не беше боец, атлет, пияница или скандалджия. Не и Стенли. Падаше си по мисленето и ученето — по успех се бе класирал сред първата третина в своя курс по право.
А станалото си беше чиста проява на насилие. Така се нарича и най-лекото докосване, ако е извършено с гняв. Но нямаше свидетели и Стенли благоразумно реши да забрави за инцидента или поне да се опита. При подобно неравенство в ръста и бойния дух ситуацията със сигурност можеше да излезе извън контрол.
И това щеше да се случи в най-скоро време.
През следващите десет минути той положи усилия да се съвземе, докато крачеше предпазливо из магазина, надничаше зад ъглите, четеше етикетите, оглеждаше стоките и дебнеше дали сред останалите купувачи няма да се мерне нападателят. След като донякъде се убеди, че човекът е изчезнал, той се забърза към единствената работеща каса, плати пицата и напусна магазина. Веднага се отправи към колата, шарейки с поглед във всички посоки. Вече седеше вътре със заключени врати и запален двигател, когато осъзна, че ще има още неприятности.
Някакъв пикап изскочи отзад и блокира пътя на волвото му. Един паркиран отсреща ван осуетяваше бягството напред. Стенли се разгневи. Изключи двигателя, рязко отвори вратата и се измъкна навън. Изведнъж видя как мъжът слиза от пикала и тръгва към него. После зърна оръжието — голям черен пистолет.
Стенли успя да изрече немощно: „Какво, по дяволите…“, но човекът го зашлеви през лицето със свободната си ръка и той полетя към вратата. За миг му причерня, но усети, че непознатият го сграбчва и го хвърля в пикапа, където се плъзна по виниловата предна седалка. Ръката на тила му беше едра, силна и жестока. Вратът на Стенли беше тънък и мършав. Незнайно защо, в ужаса на момента той си помисли, че нападателят без усилие може да го строши.
Зад волана седеше друг мъж — много млад, навярно още хлапе. Вратата се затръшна. Главата на Стенли бе притисната ниско към пода, а в тила му опря студена стомана.
— Карай — нареди първият мъж и пикапът се стрелна напред. — Не мърдай и нито дума, иначе ще ти пръсна черепа — добави той с изтънял и афектиран глас.
— Добре, добре — успя да каже Стенли.
Лявата му ръка беше извита зад гърба и за по-сигурно нападателят я дръпна нагоре, докато Стенли подскочи от болка. След около минута мъжът внезапно го пусна и отдръпна пистолета от главата му.
— Сядай — заповяда той.
Стенли се надигна, разтръска глава, нагласи очилата си и опита да фокусира поглед. Намираха се в покрайнините на града и пътуваха на запад. Няколко секунди минаха в мълчание. Зад волана отляво седеше момче на не повече от шестнайсет години — мършаво, пъпчиво и дългокосо. Очите му разкриваха равни количества изненада и объркване. Странно, но Стенли сякаш се успокои от неговата младост и невинност — нямаше начин този негодник да го застреля пред детето!
Отдясно краката му докосваха мъжа с пистолета, който временно бе отпуснал оръжието върху дебелото си коляно, без да се цели в определена посока.
Тишината продължи, докато напускаха Клантън. Адвокат Уейд дишаше дълбоко и равномерно. Опита се да подреди мислите си и да осъзнае факта, че е отвлечен. Добре, адвокат Уейд, какво си направил през всичките двайсет и три години съдебна практика, за да заслужиш това? Кого си осъдил? Кой е бил изключен от завещание или е останал недоволен след развода си? Кой е изгубил важно дело?
Когато момчето отби от магистралата по някакъв павиран път, Стенли най-сетне проговори:
— Може ли да попитам къде отиваме?
Без да обръща внимание на въпроса, мъжът заяви:
— Името ми е Крануел. Джим Крануел. Това е синът ми Дойл.
А, онова дело. Стенли преглътна мъчително и за пръв път усети влагата по шията и яката си. Все още беше с тъмносив костюм, бяла памучна риза и скучна кафява вратовръзка. От цялото облекло изведнъж му стана горещо. Потеше се, а сърцето му блъскаше като лудо. Крануел срещу Трейн, преди осем-девет години. Стенли защитаваше доктор Трейн в един тежък, емоционален и в крайна сметка успешен съдебен процес. Беше завършил с горчива загуба за семейство Крануел и триумф за доктор Трейн и адвоката му, но в момента Стенли изобщо не се чувстваше като победител.