Фактът, че мистър Крануел тъй безгрижно разкри своето име и това на сина си означаваше само едно, поне за Стенли. Крануел не се боеше от разобличение, защото жертвата му нямаше да бъде в състояние да проговори. Черният пистолет рано или късно щеше да влезе в действие. Стенли усети как му призлява и за момент се зачуди накъде да повърне. Нито надясно, нито наляво. Право надолу, между краката. Стисна зъби, преглътна бързо и моментът отмина.
— Къде отиваме? — повтори той в плах опит да демонстрира някаква съпротива.
Но думите му прозвучаха глухо и дрезгаво. Устата му беше съвсем пресъхнала.
— Най-добре ще е да млъкнеш — каза Джим Крануел.
Тъй като не бе в състояние да спори или да задава въпроси, Стенли реши да замълчи. Постепенно навлязоха все по-навътре в окръга по шосе 32 — оживен път денем, но съвсем пуст през нощта. Стенли познаваше добре местността. Живееше тук от двайсет и пет години, а окръг Форд не беше много голям. Дишането и пулсът му се успокоиха и той се съсредоточи върху подробностите наоколо. Пикапът беше форд от края на осемдесетте и тежеше около половин тон. Металносив отвън, тъмносин отвътре. Арматурното табло не се отличаваше с нищо особено. Под сенника над шофьорското място имаше документи и разписки, пристегнати здраво с ластик. Броячът показваше триста и десет хиляди километра — сравнително нормална цифра за тази част от света. Момчето караше с осемдесет километра в час. Отби от шосе 32 и продължи по Уайзър Лейн — малък асфалтиран път, който криволичеше из западния край на окръга и пресичаше река Талахачи на границата с окръг Полк. Пътищата ставаха все по-тесни, горите по-гъсти, а шансовете на Стенли — все по-оскъдни.
Той погледна към пистолета и си помисли за своята кратка кариера като помощник–прокурор преди много години. Спомни си случаите, когато вземаше оръжието, с което бе извършено престъплението. Показваше го на съдебните заседатели и го размахваше из залата, за да създаде атмосфера на драматизъм, страх и жажда за мъст.
Дали щеше да има процес за неговото убийство? Дали този голям пистолет — предполагаше, че е магнум 44-ти калибър, способен да разпръсне мозъка му върху два декара от околните ниви — някой ден щеше да бъде размахван из съдебната зала, докато системата разобличава виновниците за жестоката му гибел?
— Защо не кажете нещо? — попита Стенли, без да поглежда Джим Крануел.
Всичко би било по-приемливо от мълчанието. Ако Стенли изобщо имаше някакъв шанс, той щеше да е в думите, в способността му да убеждава и да се моли.
— Твоят клиент доктор Трейн напусна града, нали? — попита Крануел.
Е, значи правилно се бе досетил за какво става дума. Тази мисъл обаче съвсем не го утешаваше.
— Да, преди няколко години.
— Къде отиде?
— Не знам точно.
— Забъркал се е в неприятности, нали?
— Да, би могло да се каже.
— Вече го казах. Какви неприятности?
— Не помня.
— Лъжите няма да ти помогнат, адвокат Уейд. Адски добре знаеш какво се случи с доктор Трейн. Той беше пияница и наркоман, който посегна на собствените си запаси от медикаменти. Спипаха го с болкоуспокоителни, загуби лекарските си права, напусна града и опита да се укрие в родния си щат Илинойс.
Подробностите бяха поднесени като всеизвестни факти, които се сервират всяка сутрин в местните кафенета и се обсъждат на обяд из ресторантите, докато в действителност фирмата на Стенли много дискретно бе прикрила рухването на доктор Трейн. Или поне така си мислеше той. Фактът, че Джим Крануел бе следил събитията след процеса така внимателно, накара Стенли да избърше потта от челото си, да се размърда на седалката и отново да се пребори с гаденето.
— Струва ми се, че е така — каза Стенли.
— Разговарял ли си с него?
— Не. От години не съм.
— Носят се слухове, че пак е изчезнал. Чул ли си нещо?
— Не.
Последното беше лъжа. Стенли и партньорите му знаеха няколко версии за загадъчното изчезване на доктор Трейн. Той бе избягал в родния си град Пиория, където бе успял да възстанови лекарските си права. Продължи да работи, но неприятностите не закъсняха. Преди около две години тогавашната му съпруга бе започнала да разпитва по телефона бившите му приятели и познати от Клантън дали не са го виждали.