Момчето отново зави по някакво шосе без обозначение. Стенли смътно си спомняше, че е минавал по него, но никога не му бе обръщал внимание. Беше асфалтирано, но едва имаше място да се разминат две коли. До този момент момчето не бе отронило и дума.
— Няма да го намерят — каза Джим Крануел сякаш сам на себе си, но с жестока решителност.
На Стенли му се зави свят. Погледът му помръкна. Той примига, разтърка очи, задиша тежко с отворена уста и усети как раменете му провисват, докато осмисляше последните думи на мъжа с пистолета. Нима трябваше да повярва, че тия загубеняци от най-затънтения край на окръга са проследили доктор Трейн и са го ликвидирали, без да бъдат заловени?
Да.
— Отбий там, до портата на Бейкър — нареди Крануел на сина си.
Стотина метра по-нататък пикапът спря. Крануел отвори вратата, размаха пистолета и каза:
— Слизай.
Сграбчи Стенли за китката, отведе го пред колата, застави го да се просне с разперени ръце върху капака и заяви:
— Да не си мръднал.
После прошепна някакви инструкции на сина си, който се върна в пикапа. Крануел хвана здраво ръката на Стенли и го смъкна в плитката канавка край пътя. Колата се отдалечи и те видяха как червените й светлини изчезват зад завоя.
Крануел посочи с пистолета към пътя и нареди:
— Тръгвай.
— Знаеш, че няма да ти се размине — каза Стенли.
— Затваряй си устата и тръгвай.
Закрачиха по тъмния път, осеян с дупки. Стенли вървеше отпред, Крануел на метър и половина зад него. Нощта беше ясна и полумесецът хвърляше достатъчно светлина, за да се придържат към средата на пътя. Стенли се озърна наоколо с отчаяната надежда да зърне светлините на някоя малка ферма. Нищо.
— Ако побегнеш, си мъртъв — заплаши го Крануел.
Ичвади си ръцете от джобовете.
— Защо? Да не мислиш, че имам пистолет?
— Млъквай и продължавай да вървиш.
— Че къде ще избягам? — попита Стенли и продължи да крачи със същото темпо.
Без да издаде нито звук, Крануел внезапно се хвърли напред и с всичка сила стовари юмрук в основата на тънката му шия. Стенли се свлече на асфалта. Крануел отново притисна пистолета към главата му и изръмжа:
— Знаеш ли, че си един малък всезнайко, Уейд? И в съда се правеше на такъв. И сега се правиш. Всезнайко си се родил. Сигурен съм, че майка ти и двете ти деца са същите. Идва ти отвътре, нали? Но през следващия час няма да ти е до умни приказки. Разбра ли?
Уейд беше зашеметен, грохнал, измъчен и не знаеше дали този път ще се удържи да не повърне. След като не отговори, Крануел го дръпна за яката и Стенли се надигна на колене.
— Искаш ли да кажеш последната си дума, адвокат Уейд?
Дулото на пистолета докосна ухото му.
— Недей, човече — заяви умолително Стенли и внезапно му се доплака.
— О, и защо не? — изсъска Крануел.
— Имам семейство. Моля те, недей.
— Аз също имам деца, Уейд. Виждал си ги и двете. Дойл кара пикапа. А малкият Майкъл беше в съда — момченцето с увреден мозък, което никога няма да кара кола, да ходи, да говори, да се храни или да пишка самостоятелно. И защо, адвокат Уейд? Заради скъпия ти клиент доктор Трейн. Дано гори в ада.
— Съжалявам, наистина. Просто си вършех работата. Моля те.
Крануел натисна още по-силно пистолета и главата на Стенли се килна наляво. Облян в пот, той жадно си поемаше въздух и отчаяно се мъчеше да каже нещо, което да го спаси.
Крануел сграбчи няколко кичура от оредяващата коса на Стенли и ги дръпна назад.
— Значи работата ти е гадна, Уейд, защото се основава на лъжи, натиск, тормоз, замазване на очите и никаква жал към страдащите. Мразя работата ти, Уейд. Почти колкото мразя теб.
— Съжалявам. Моля те.
Крануел дръпна оръжието от ухото на Стенли, прицели се напред към мрачния път и натисна спусъка само на двайсет сантиметра от главата му. Топовен гръм не би прозвучал толкова силно в спокойната нощ.
Стенли, който никога не бе попадал под обстрел, изпищя от ужас, болка и предсмъртен страх. Рухна на асфалта с кънтящи уши и сгърчено тяло. Минаха няколко секунди, докато гъстите гори погълнат ехото на изстрела. След малко Крануел каза: