— Ставай, дребна гадино.
Все още невредим, но не твърде уверен, че е така, Стенли бавно започна да осъзнава какво е станало. Изправи се с треперещи крака. Беше задъхан, не чуваше добре и не бе в състояние да говори. После усети, че панталоните му са мокри. В предсмъртния миг бе загубил контрол над пикочния си мехур. Той опипа слабините и краката си.
— Напикал си се — каза Крануел. Стенли едва го чу. Ушите му пищяха, особено дясното. — Целия си се подмокрил, нещастнико. Майкъл го прави по пет пъти на ден. Понякога имаме пари за памперси, понякога не. А сега върви.
Крануел отново го блъсна грубо и посочи напред с пистолета. Стенли се препъна и едва не падна, но някак запази равновесие. Залитайки, направи няколко крачки и възвърна равновесието си. Постепенно се съвзе и разбра, че наистина не е прострелян.
— Не си готов да умреш — заяви Крануел.
И слава богу, едва не отвърна Стенли, но прехапа език, защото така със сигурност щеше да прозвучи като всезнайко. Продължи да се препъва по пътя и си даде дума да избягва остроумните коментари. Запуши с пръст дясното си ухо с надеждата, че непоносимото звънтене ще спре. Слабините и краката му изстиваха от влагата.
Вървяха още десетина минути, които за Стенли изглеждаха като безкраен марш към смъртта. След един завой на пътя той зърна в далечината светлините на малка къща. Леко ускори крачка, защото вярваше, че Крануел няма да стреля пак, ако могат да го чуят.
Къщата се оказа двуетажна тухлена постройка на стотина метра от пътя с покрита с чакъл алея и грижливо подрязан жив плет под предните прозорци. Четири коли бяха паркирани безразборно на алеята и в двора, сякаш съседите се бяха отбили за вечеря. Пред гаража Дойл бе оставил пикапа, с който пристигнаха. Под едно дърво пушеха двама мъже.
— Натам — каза Крануел, като посочи с пистолета и блъсна Стенли към къщата. Минаха покрай двамата пушачи. — Вижте какво хванах — подхвърли Крануел.
Мъжете изпуснаха облачета дим, но не продумаха.
— Напика се — добави той и това явно им се стори по-забавно.
Прекосиха двора, подминаха вратата и гаража, завиха зад ъгъла и се приближиха до небоядисана шперплатова постройка, прилепена за къщата като раково образувание. Не се забелязваше от пътя. Прозорците бяха криви, водопроводните тръби се виждаха отвън, а вратата изглеждаше паянтова. Цялата постройка приличаше на стая, издигната набързо с минимални разходи.
Крануел сложи ръка върху натъртения врат на Стенли и го тласна към вратата.
— Оттук — нареди той и както винаги посочи с пистолета.
Единственият път за влизане бе къса рампа за инвалидни колички, паянтова като самата стая. Някой отвори вратата отвътре. Очакваха ги.
Преди осем години, когато се разглеждаше делото, Майкъл беше на три. Показаха го на съдебните заседатели само веднъж. По време на емоционалното заключително слово на адвоката му съдията разреши детето да бъде докарано в съдебната зала с инвалидна количка. Беше по пижамка, с голям лигавник, без обувки и чорапи. Продълговатата му глава клюмаше на една страна. Устата му зееше, очите му бяха затворени, а малкото безформено телце сякаш искаше да се свие на топка. Страдаше от тежко мозъчно увреждане, не виждаше и му даваха не повече от няколко години живот. Представляваше жалка гледка, но в крайна сметка съдебните заседатели не се смилиха.
Стенли изтърпя мъчителния момент заедно с всички останали в залата, но когато изведоха Майкъл, той се зае с обичайната си работа. Твърдо вярваше, че повече няма да види детето.
Но грешеше. Сега наблюдаваше леко пораснал, но много по-жалък вариант на предишния Майкъл. Пак по пижама, с лигавник, без обувки и чорапи. Устата му зееше, а очите му бяха все тъй затворени. Нагоре лицето му продължаваше с дълго скосено чело, прикрито отчасти със сплъстена черна коса. От лявата му ноздра излизаше тръбичка, която водеше назад към някакво невидимо място. Ръцете му бяха прегънати и сгърчени в китките, а коленете свити пред гърдите. За момент издутият му корем напомни на Стенли за печалните снимки на гладуващи африкански деца.
Майкъл бе настанен върху бракувано болнично легло, подпрян на възглавници и пристегнат хлабаво през гърдите със самозалепваща лента. До леглото седеше майка му — слаба, изстрадала жена, чието име Стенли не си спомняше в момента.
Беше я накарал да се разплаче на свидетелската скамейка.
От другата страна на леглото имаше малка баня с отворена врата, а до нея черен метален шкаф с две чекмеджета и множество драскотини, които подсказваха, че е минал поне през десетина битпазара. На двете странични стени се открояваха по три тесни прозорчета. Стаята беше дълга към пет метра и широка около три. Подът бе покрит с евтин жълт линолеум.