— Сядай тук, адвокат Уейд — каза Джим и побутна пленника към един сгъваем стол в средата на стаята.
Пистолетът вече не се виждаше. Двамата пушачи влязоха и затвориха вратата. Пристъпиха напред и се присъединиха към други двама, които стояха до мисис Крануел, само на няколко крачки от Уейд. Бяха общо петима мъже — все едри, навъсени и очевидно склонни към насилие. Някъде зад Стенли се намираше Дойл.
Сцената беше подготвена.
Джим пристъпи до леглото, целуна Майкъл по челото, завъртя се и попита:
— Позна ли го, адвокат Уейд?
Стенли едва намери сили да кимне.
— Сега е на единайсет години — каза Джим и леко докосна ръката на сина си. — Все още е сляп и с увреден мозък. Не знаем какво разбира, но не е много. Веднъж седмично се усмихва, щом чуе гласа на майка си, и понякога се радва, когато Дойл го гъделичка. Но иначе рядко предизвикваме реакция. Изненадан ли си да го видиш жив, адвокат Уейд?
За да не гледа детето, Стенли се взираше в някакви кашони, натъпкани под леглото на Майкъл. Слушаше, извърнал глава на една страна, защото му се струваше, че не чува с дясното ухо. Все още беше травмиран от изстрела и при други обстоятелства навярно щеше да се тревожи дали няма да оглушее.
— Да — отговори искрено той.
— Така си и мислех — каза Джим. Пискливият му глас бе спаднал с една–две октави. Вече не звучеше гневно. Беше си у дома, сред приятели. — Защото в съда обяви пред заседателите, че Майкъл няма да доживее до осем години. А за десет не можеше да става и дума според един от многото фалшиви експерти, които домъкна. Целта ти явно беше да съкратиш живота му и да намалиш обезщетението, нали? Помниш ли, адвокат Уейд?
— Да.
Джим крачеше напред-назад край леглото на Майкъл, говореше на Стенли и поглеждаше към четиримата мъже до стената.
— Майкъл вече е на единайсет. Май си сбъркал, а, Уейд?
Всяко възражение само би влошило положението, а и защо да отрича очевидното?
— Да.
— Лъжа номер едно — заяви Джим и вдигна показалец. После пристъпи до леглото и отново докосна сина си. — Почти цялата му храна минава през тази тръба. Използваме специална смес, която ни струва по осемстотин долара месечно. От време на време Беки успява да му даде малко по-твърди неща — пудинг или сладолед, но не в големи количества. Майкъл взема разни лекарства против гърчове, инфекции и тъй нататък. За медикаменти харчим около хиляда долара месечно. Четири пъти в годината го водим в Мемфис на преглед при специалисти. Сами не знаем защо. С нищо не могат да ни помогнат, по дяволите, но го правим, защото казват, че е добре за него. Всяко пътуване струва хиляда и петстотин долара. На два дни отива по една кутия памперси. Кутията е шест долара, което прави сто долара месечно — не е много, но когато не можеш да си го позволиш, става адски скъпо. Като прибавим и другите неща, излиза, че харчим за Майкъл по трийсет хиляди долара годишно.
Джим отново крачеше, излагаше обвинението си и се справяше доста добре. Заседателите бяха на негова страна. Далеч от съдебната зала аргументите звучаха много по-зловещо.
— Доколкото си спомням, твоят експерт се изсмя на нашите сметки и каза, че грижите за Майкъл ще струват по-малко от десет хиляди на година. Помниш ли, адвокат Уейд?
— Да.
— Да приемем ли, че не си бил прав? Имам фактури.
— Там са — подхвърли Беки и посочи черния метален шкаф. Това бяха първите й думи.
— Няма нужда. Вярвам ти.
Джим размаха два пръста.
— Лъжа номер две. Същият експерт заяви, че няма да е необходима постоянна болногледачка. Голяма работа, че малкият Майкъл ще полежи като зомби две-три години. Нали после ще умре и всичко ще бъде наред. Той категорично отхвърли идеята, че Майкъл се нуждае от постоянни грижи. Беки, ще му разкажеш ли за грижите?
Дългата й коса беше съвсем прошарена и вързана на опашка. В очите й се четяха тъга и умора. Тя не се опитваше да скрие тъмните кръгове под тях. Изправи се и пристъпи към една вратичка до леглото. Отвори я и извади малка сгъваема кушетка.
— Спя на нея почти всяка нощ. Не мога да го оставя сам заради гърчовете. Понякога Дойл ме замества, друг път Джим, но някой трябва да бъде до него през цялата нощ. Гърчовете винаги идват тогава. Не знам защо. — Тя прибра кушетката и затвори вратичката. — Храня го четири пъти дневно, на малки порции. Уринира пет пъти и поне два пъти отделя изпражнения. Невъзможно е да предвидиш кога. Случва се по всяко време. Гледам го вече единайсет години и няма разписание. Къпя го два пъти на ден. Чета му, разказвам му приказки. Рядко напускам тази стая, мистър Уейд. А когато не съм тук, се чувствам виновна. Думата „постоянни“ изобщо не дава ясна представа какви всъщност са грижите.