— Съжалявам. Не бях прав.
— Да опитаме пак — каза Крануел. — Правосъдие или съдебна победа?
— Не е правосъдие, мистър Крануел. Съжалявам.
Джим внимателно сложи папките в чекмеджетата и ги затвори. Кимна на четиримата и те бавно тръгнаха към вратата. Стаята изведнъж се оживи, докато Джим шепнеше на Беки. Дойл каза нещо на последния мъж, който излизаше. Вратата се залюля напред-назад. Джим сграбчи Уейд за ръката, дръпна го и изръмжа:
— Да вървим.
Навън беше много по-тъмно. Те бързо се отдалечиха от стаята, заобиколиха къщата и минаха покрай четиримата мъже, които се суетяха около бараката за инструменти. Докато гледаше сенките им, Стенли ясно чу думата „лопати“.
— Качвай се — нареди Джим и го избута в пикапа. Пистолетът отново проблесна в ръката му и Джим го размаха под носа на Стенли. — Едно погрешно движение и ще го използвам.
С тези думи той затръшна вратата и каза нещо на другите мъже. Стенли дочу как си шушукат и предположи, че организират предстоящата мисия. Лявата врата се отвори и Джим скочи в кабината, размахвайки пистолета. Насочи го към Стенли и каза:
— Сложи ръце на коленете си. Ако ги мръднеш, ще опра оръжието в бъбрека ти и с един изстрел ще направя огромна дупка. Разбра ли ме?
— Да — отвърна Стенли и впи нокти в коленете си.
— Не мърдай ръцете. Наистина не искам да си цапам колата, ясно ли е?
— Да, да.
Потеглиха назад по чакълестата алея и докато се отдалечаваха от къщата, Стенли видя как друг пикап тръгва след тях. Очевидно Крануел бе казал достатъчно, защото сега мълчеше. Носеха се в нощта, като сменяха пътищата и посоките при всяка възможност — черни, асфалтирани и пак черни, на север, после на юг, на изток и на запад. Макар да не поглеждаше, Стенли знаеше, че Крануел държи пистолета с дясната ръка, а с лявата върти волана. Продължаваше да стиска коленете си, обзет от ужас, че всяко движение може да бъде изтълкувано като подозрително. Левият бъбрек започваше да го боли. Беше сигурен, че вратата е заключена и всеки несръчен опит да я отвори просто няма да успее. А и беше вцепенен от страх.
В дясното огледало проблясваха късите светлини на другия пикап, в който навярно бяха екзекуторите със своите лопати. Фаровете изчезваха зад завоите и в низините, но неизменно се появяваха отново.
— Къде отиваме? — попита най-после Стенли.
— Ако питаш мен, направо си за ада.
Отговорът отряза всички възможности и Стенли се зачуди какво да каже сега. Завиха по каменист път, по-тесен от всички останали, и Стенли си помисли: Това е. Гъста гора от двете страни. Никаква къща в радиус от километри. Бърза екзекуция. Тайно погребение. Никой няма да узнае.
Прекосиха един поток и пътят се разшири.
Кажи нещо, човече!
— Правете каквото искате, мистър Крануел, но наистина съжалявам за Майкъл — проговори Стенли, но съзнаваше, че за Джим думите звучат толкова жалко, колкото и за него самия.
Дори да изгаряше от дълбоки, искрени угризения, нямаше да трогне особено семейство Крануел. Все пак не му оставаше нищо друго, освен думите.
— Готов съм да поема част от разноските — заяви той.
— Пари ли ни предлагаш?
— В известен смисъл. Защо не? Не съм богат, но печеля добре. Мога да се включа, като например покрия разходите за болногледачка.
— Дай да се разберем. Значи аз те откарвам у дома жив и здрав, а утре се отбивам в кантората да обсъдим внезапната ти загриженост за издръжката на Майкъл. Пием кафе и хапваме по някоя поничка като стари приятели. Нито дума за тая нощ. Съставяш споразумение, подписваме го, стискаме си ръцете, аз се прибирам и чековете започват да пристигат.
Стенли просто нямаше думи, с които да коментира тази абсурдна идея.
— Знаеш ли, Уейд, ти си една дребна, жалка гадина. Готов си на всякаква лъжа, само и само да си спасиш задника. Ако утре спра пред кантората ти, ще ме чакат десет ченгета с белезници. Млъквай, Уейд, само влошаваш положението. Повръща ми се от твоите лъжи.
Как точно можеше да се влоши положението? Но Стенли премълча и погледна пистолета. Беше зареден. Зачуди се колко жертви са успели да видят оръжието, преди да ги убият.
Внезапно мрачният път сред гъстата гора стигна до билото на малко възвишение. Пикапът се разлюля, дърветата оредяха и отпред проблеснаха светлини. Бяха много — очевидно пред тях се простираше някакъв град. Излязоха на асфалтиран път и когато завиха на юг, Стенли видя табела. Намираха се на щатско шосе 374, което свързваше Клантън с по-малкото градче Карауей. Пет минути по-късно завиха по една градска улица и продължиха на зигзаг из южния край на града. Стенли жадно се взираше в познатите гледки — училището отдясно, църквата отляво, неголемия търговски център, чийто собственик някога бе защитавал. Беше отново у дома в Клантън и при тази мисъл го обзе едва ли не възторг. Чувстваше се объркан, но радостен, че все още е жив и здрав.