— Седнете — казва тя и кимва към редицата пластмасови столове в откритото фоайе.
— Благодаря — отговарям аз и отивам да седна като нервно десетгодишно хлапе.
Оглеждам краката си, обути със стари бели маратонки и черни чорапи. Панталоните ми са от полиестер. Коланът е твърде дълъг за кръста ми. Казано накратко, доста съм невзрачен и се превръщам в лесна плячка.
Труди продължава делово да преподрежда купища хартия. От време на време телефонът звъни и тя отговаря сравнително любезно. Десет минути след уговорения час мисис Уилма Дрел шумно пристига откъм коридора и се представя. Тя също е с бяла униформа, която включва бели чорапи и обувки с дебели подметки. Здравата тропат, защото Уилма е по-масивна дори от Труди.
Скачам уплашено и казвам:
— Гилбърт Грифин.
— Уилма Дрел.
Ръкуваме се само защото така трябва. После тя се завърта и тръгва обратно, а триенето на дебелите й подметки се чува надалеч. Следвам я като плахо кученце и докато завиваме зад ъгъла, се обръщам към Труди, която ми хвърля поглед, изпълнен с върховно презрение. В този момент името й наистина заема първо място в списъка ми.
Изобщо не се съмнявам, че Уилма ще стане номер две с възможност за изкачване в класацията.
Влизаме в тесен кабинет с бетонни стени, боядисани в канцеларско сиво. Вътре има евтино метално бюро и невзрачен дървен шкаф, осеян със снимки на бузестите й деца и измъчения й съпруг. Тя се настанява на шефското кресло зад бюрото, сякаш е изпълнителен директор на това вълнуващо и процъфтяващо заведение. Аз сядам на паянтов стол, който е поне с трийсет сантиметра по-нисък от креслото й. Гледам я отдолу, а тя ме наблюдава отгоре.
— Кандидатирали сте се за работа — казва Уилма и вдига молбата, която пратих по пощата преди седмица.
— Да.
Иначе защо да съм тук?
— Като болногледач. Виждам, че имате опит от други пенсионни домове.
— Да, така е.
В молбата съм посочил три подобни места. И трите напуснах мирно и тихо. Работил съм в още десетина, но в никакъв случай не бих ги споменал. Проверката на препоръките ми ще мине гладко, ако изобщо има такава. Обикновено всичко свършва с едно-две отегчителни обаждания по телефона. В старческите домове не се боят, че може да наемат крадци, педофили или хора като мен със сложно минало.
— Трябва ни болногледач за нощната смяна от девет вечерта до седем сутринта, четири пъти седмично. Ще имате задачата да наблюдавате коридорите, да наглеждате пациентите и да полагате най-общи грижи за тях.
— Това ми е работата — казвам аз.
А също да ги водя до тоалетната, да бърша пода, ако са се изпуснали, да ги къпя и преобличам, да им чета, да слушам спомени, да пиша писма, да купувам поздравителни картички, да контактувам с близките им, да отсъждам кой е прав в споровете, да слагам и да почиствам подлогите. Позната история.
— Обичате ли да работите с хора? — пита тя.
Все същият глупав въпрос. Сякаш всички хора са еднакви. Обикновено пациентите са чудесни. Виж, другите служители често попадат в списъка ми.
— О, да — отговарям аз.
— А възрастта ви…
— Трийсет и четири.
Толкова ли не може да смята? Рождената ми дата стои на третия ред в молбата. Всъщност тя се интересува защо младеж на трийсет и четири години е избрал тъй унизителна професия. Но никога не им стиска да попитат направо.
— Плащаме по шест долара на час.
Пишеше го в обявата. Тя го изрича така, все едно ми прави подарък. В момента минималното възнаграждение е пет долара и петнайсет цента. Собствениците на „Тих пристан“ се крият зад безсмисленото название „Ейч Ви Кю Ейч Груп“ — пословично некоректна компания със седалище във Флорида. Тя притежава около трийсет старчески дома в десетина щата и има богат актив от злоупотреби, съдебни дела, лошо обслужване, трудовоправни нарушения и данъчни проблеми, но въпреки всичко успява да трупа солидна печалба.
— Много добре — казвам аз.
И наистина не е зле. В повечето старчески домове карат служителите да изнасят подлоги срещу минимална работна заплата. Но аз не съм дошъл за парите — във всеки случай не и заради скромната заплата, предлагана от „Ейч Ви Кю Ейч“.
Тя все още чете молбата.
— Имате гимназиална диплома. Не сте ли учили в колеж?
— Нямах тази възможност.
— Жалко. — Тя траква със зъби и съчувствено поклаща глава. После самодоволно добавя: — Аз завърших общински колеж.
С тези думи мисис Уилма Дрел категорично заема второ място в списъка. Сигурно ще отиде и по-нагоре. Завършил съм тригодишен колеж, после учих и в университета, но тъй като се очаква да бъда тъпак, никога не им го казвам. Би усложнило нещата.