— Е, той и жена му деляха стаята открай време. Тя умря от рак миналата година. Преди десетина години мисис Малоун и старият Спърлок се заиграха един с друг.
— Имали са връзка?
Розел искаше да ми разкаже всичко, но трябваше да я подканвам.
— Не знам как ще го наречеш, но добре си прекарваха. Тогава Спърлок още се държеше на крака и преливаше от енергия. Откарваха мистър Малоун в трапезарията да играе бинго, а Спърлок влизаше в стаята, подпираше вратата със стол и скачаше в леглото с мисис Малоун.
— Хванаха ли ги?
— Няколко пъти, но не мистър Малоун. Той не би ги видял, дори ако беше в стаята. Пък и никой не му каза. Горкият човек.
— Ужасно.
— Такъв си е Спърлок.
После тя ме изпъди, защото трябваше да приготви закуската.
След две вечери давам на Лайл Спърлок плацебо вместо приспивателно. Един час по-късно се връщам в стаята, проверявам дали съквартирантът му спи и му давам два броя на „Плейбой“. В „Тих пристан“ няма изрична забрана против подобни издания, но мисис Уилма Дрел и другите велики сили са поели инициативата да премахнат всички пороци. Алкохол няма. Разрешават се карти и бинго, но без залагане. Малцината оцелели пушачи трябва да излизат навън. А идеята за порнография е просто немислима.
— Крий ги от всички — прошепвам аз на Лайл, който сграбчва списанията, както прегладнял бежанец посяга към парче хляб.
— Благодаря — развълнувано отвръща той.
Включвам лампата до леглото му, потупвам го по рамото и казвам:
— Забавлявай се.
Давай, старче. Лайл Спърлок е моят най-нов почитател.
Досието ми за него постепенно набъбва. Той е в „Тих пристан“ от единайсет години. След смъртта на третата му жена неговите близки явно решили, че не могат да се грижат за него, и го изпратили в „пенсионния дом“. Според дневника за свижданията го бяха забравили почти напълно. През последните шест месеца на два пъти бе идвала дъщеря му от Джаксън. Тя е омъжена за доста богат строител на търговски центрове. Мистър Спърлок има син във Форт Уърт, който се занимава с железопътни превози и никога не посещава баща си. Не пише и не му праща картички според пощенския регистър. Почти през целия си живот мистър Спърлок бе ръководил малка фирма за електрическо оборудване в Клантън, но без да натрупа сериозно богатство. Третата му жена обаче — и тя с два предишни брака зад гърба си — получила около две хиляди и шестстотин декара в Тенеси, когато баща й починал на деветдесет и осем годишна възраст. Завещанието й било легализирано в окръг Полк преди десет години и след приключване на формалностите мистър Лайл Спърлок наследил земята. Има голяма вероятност двете му деца да не знаят нищо по въпроса.
Намирам тези златни зрънца след дълги и упорити проучвания на окръжните поземлени регистри. Много от издирванията ми не стигат доникъде, но когато открия подобна тайна, нещата стават вълнуващи.
Тази вечер съм свободен и мис Руби настоява да отидем да хапнем по един чийзбургер. Колата й е безкрайно дълъг яркочервен кадилак от 1972 г. с предостатъчно място за осем пътници. Докато карам, тя говори и пие бърбън, а в другата ръка държи запалена цигара, провесена през прозореца. След като толкова време съм се свивал в скромния фолксваген, имам чувството, че карам автобус. Колата едва се побира в алеята на „Соник Драйв-Ин“ — модерен вариант на някогашната класическа верига, построен за много по-малки автомобили. Криво-ляво успявам да наместя кадилака и си поръчваме чийзбургери, пържени картофи и кока-кола. Тя настоява да хапнем на място, а аз нямам нищо против, щом така й харесва.
След няколко сутрешни и следобедни разговора на по чашка вече знам, че няма деца. През годините няколко съпрузи са я зарязвали. Все още не е споменала за брат, сестра, братовчеди или племенници. Струва ми се невероятно самотна.
А според кухненските откровения на Розел допреди двайсетина години мис Руби е държала последния оцелял публичен дом в окръг Форд. Розел бе потресена, когато й казах къде живея, сякаш къщата гъмжеше от зли духове.
— Не е добро място за бяло момче — каза Розел, която ходи на църква поне четири пъти седмично. — По-добре изчезвай от там — предупреди ме тя. — Сатаната се крие в стените.
Не вярвам да е сатаната, но три часа след вечеря тъкмо заспивам, и таванът започва да се тресе. Раздават се звуци — целенасочени, равномерни и сякаш скоро ще достигнат кулминацията. Чувам и тракане като от рамката на евтино метално легло, което се тътри по пода. Следва мощна въздишка на героичен завоевател и после тишина. Епичният подвиг е свършил.