Час по-късно тракането се възобновява и леглото отново подскача по пода. Този път героят е или по-едър, или по-груб, защото вдига много повече шум. Жената, която и да е тя, също извисява глас. Епизодът е дълъг и впечатляващ; с любопитство и нарастваща възбуда слушам как двамата забравят за всички задръжки и се хвърлят в схватката, без да им пука кой ще ги чуе. Към края направо крещят и аз едва се въздържам да не ръкопляскам. После стихват и пак ме наляга дрямка.
Около час по-късно работещото момиче подхваща третия сеанс за вечерта.
Това е първият ми петък в апартамента. Заради натрупаните извънредни дежурства мисис Уилма Дрел ме е освободила тази вечер. Повече няма да допусна подобна грешка. С нетърпение чакам да кажа на Розел, че мис Руби не се е оттеглила от ролята на мадам, че нейният стар приют все още се използва за други цели, а сатаната е жив и здрав.
В късната съботна сутрин отивам до едно кафене на площада, за да купя сандвичи с кайма. Връщам се с тях при мис Руби. Тя ми отваря по пеньоар, с разрошена коса и подпухнали, зачервени очи. Сядаме на кухненската маса. Тя слага да се вари още кафе — някаква евтина смес, която купува по пощата, — а аз упорито отказвам да пия бърбън.
— Снощи беше доста шумно — подхвърлям аз.
— Наистина ли? — отвръща тя и отхапва от сандвича.
— Кой живее в апартамента над мен?
— Празен е.
— Не и снощи. Някакви хора правеха секс и вдигаха много шум.
— А, това е била Тами. Едно от моите момичета.
— Колко момичета имаш?
— Няколко. Едно време бяха много.
— Чух, че мястото е бивш публичен дом.
— О, да — казва тя с горда усмивка. — Преди петнайсет-двайсет години разполагах с дванайсет момичета. Грижехме се за всички големци в Клантън — политиците, шерифа, банкерите и адвокатите. Пусках ги да играят покер на четвъртия етаж. Момичетата работеха в другите стаи. Хубави години бяха.
Тя гледа с усмивка стената и мислено се пренася в доброто старо време.
— Колко често работи Тами?
— Всеки петък, понякога и в събота. Мъжът й е шофьор на камион. През почивните дни го няма, а тя се нуждае от допълнителен доход.
— Кои са клиентите?
— Има си няколко постоянни. Подбира ги внимателно. Интересува ли те?
— Не. Просто съм любопитен. Да очаквам ли същия шум всеки петък и събота?
— Най-вероятно.
— Не ми спомена за това, когато наех квартирата.
— Не си ме попитал. Я стига, Гил, всъщност нямаш нищо против. Ако искаш, ще кажа някоя дума на Тами. Колко му е да отскочиш до горе? Или пък тя да слезе при теб.
— Каква е тарифата й?
— По споразумение. Мога да те уредя.
— Ще си помисля.
След трийсет дни ме викат в кабинета на мисис Дрел за атестация. Шефовете на големите компании възприемат подобна кадрова политика, която отговаря на техните ръководства и наръчници. Тя поражда у тях чувството, че изпълняват великолепно задълженията си. „Ейч Ви Кю Ейч“ иска всеки нов служител да бъде атестиран на интервали от трийсет, шейсет и деветдесет дни, а после по веднъж на всеки шест месеца. По документи повечето старчески домове имат такава практика, но рядко си правят труда да я провеждат наистина.
Дрънкаме си обичайните глупости — как се справям, какво мисля за работата, погаждам ли се с останалите служители. Засега нямам оплаквания. Мисис Дрел ме хвали за готовността да поемам извънредни дежурства. Трябва да призная, че не е толкова лоша, колкото ми се стори в началото. И друг път съм грешил, но рядко. Тя все още е в списъка ми, но вече е на трето място.
— Изглежда, че пациентите ви харесват — казва тя.
— Много са мили.
— Защо толкова често разговаряте с готвачките в кухнята?
— Нарушавам ли правилата?
— Не, просто е малко необичайно.
— Ако ви притеснява, с удоволствие ще престана.
Всъщност нямам подобно намерение, каквото и да каже мисис Дрел.
— О, не. Намерихме под дюшека на мистър Спърлок няколко броя на „Плейбой“. Случайно да знаете откъде са дошли?
— Попитахте ли самия него?
— Да, но мълчи.
Браво, Лайл!
— Нямам представа откъде са се взели. Забранено ли е?
— Не гледаме с добро око на такива мръсотии. Сигурен ли сте, че нямате нищо общо?