— След като мистър Спърлок, който е на осемдесет и четири и плаща пълния наем, иска да разглежда „Плейбой“, би трябвало да му се разреши. Какво лошо има?
— Не познавате мистър Спърлок. Мъчим се да го предпазваме от възбуда. Иначе… става много буен.
— Но той е на осемдесет и четири.
— Откъде знаете, че плаща пълен наем?
— Така ми каза.
Тя прелиства досието ми, сякаш вътре има кой знае какво. След малко го затваря с думите:
— Дотук добре, Гил. Доволни сме от представянето ви. Можете да си вървите.
Отивам право в кухнята и разказвам на Розел за последните събития при мис Руби.
След шест седмици в Клантън проучванията ми приключват. Прерових всички обществени архиви и изчетох стотици стари броеве на „Форд Каунти Таймс“, които също се пазят в сградата на съда. Срещу „Тих пристан“ не се водят съдебни дела. А агенцията в Джаксън е регистрирала само две дребни оплаквания, уредени впоследствие по административен път.
Само двама от обитателите на „Тих пристан“ имат някакво значимо имущество. Мистър Джеси Планкмор притежава хиляда и двеста декара борови гори близо до Пиджън Айланд в североизточната част на окръг Форд. Но той не го знае. От години е загубил връзка със света и всеки момент ще го напусне окончателно. Съпругата му е починала преди единайсет години и нейното завещание е било легализирано от местен адвокат. Изчетох го два пъти. Цялото имущество е завещано на мистър Планкмор, а след смъртта му — на четирите им деца. Логично е да се предположи, че и той е подготвил идентично завещание, чийто оригинал е заключен в сейфа на адвоката му.
Другият едър собственик е моят приятел Лайл Спърлок. Със своите две хиляди и шестстотин декара неипотекирана земя той е най-светлата ми перспектива от години. Без него вече щях да обмислям стратегия за оттегляне.
Останалата част от проучването е интересна и дава материал за клюки, но не е особено ценна. Мис Руби е на шейсет и осем години, има три официални развода, като последният е преди двайсет и две години. Няма нито деца, нито полицейско досие, а сградата й е оценена от данъчните на петдесет и две хиляди долара. Двайсет години по-рано, когато действала като процъфтяващ публичен дом, стойността й е била двойно по-висока. Според една стара публикация във „Форд Каунти Таймс“ преди осемнайсет години полицията нахлула в дома и арестувала две момичета и техните клиенти. Единият работел в законодателните органи на щата, но в друг окръг. Според останалите статии опозореният законодател подал оставка и се самоубил. Моралното мнозинство вдигнало шум и принудило мис Руби да излезе от бизнеса.
Единственото й друго имущество, представляващо някакъв интерес за властите, е нейният кадилак модел 1972 г. Миналата година е платила за него двайсет и девет долара данък.
Точно размишлявам за кадилака, когато й позволявам да ме спипа на връщане от работа към осем сутринта.
— Добро утро, Гил — хрипти тя с цигарен глас. — Какво ще кажеш за малко „Джими“?
Застанала е на тясната предна веранда, облечена с чудовищна комбинация от розова пижама, бледолилав халат, червени джапанки и широкопола черна шапка, която в дъжд би свършила по-добра работа от чадър. С други думи, изглежда както обикновено.
Поглеждам часовника си, усмихвам се и отговарям:
— Става.
Тя изчезва вътре и дотичва обратно, носейки две големи чаши „Джим Бийм“ със сода. Между лепкавите й червени устни стърчи цигара, която бързо подскача нагоре-надолу, докато тя говори.
— Как мина нощта в старческия дом, Гил?
— Както винаги. Ти добре ли спа?
— Не съм мигнала цяла нощ.
— Съжалявам.
Не е мигнала, защото спи по цял ден — навик от предишния й живот. Обикновено се бори с уискито докъм десет сутринта, после си ляга и се събужда чак по тъмно.
Говорим си за едно–друго и научавам нови клюки за хора, с които никога няма да се срещна. Въртя чашата в ръка, но не смея да я оставя пълна. Мис Руби вече на няколко пъти се усъмни в мъжествеността ми, когато се опитвах да бия отбой, без да отдам дължимото на бърбъна.
— Слушай, мис Руби, познаваш ли мъж на име Лайл Спърлок? — питам аз, след като за момент настава затишие.
Трябва й доста време, за да си спомни всички мъже, които е познавала, но Лайл явно не е от тях.
— Боя се, че не, скъпи. Защо?
— Той е един от моите пациенти, всъщност ми е любимец и си мислех довечера да го заведа на кино.