— Колко мило от твоя страна.
— Свободен съм, а в автокиното има двойна прожекция.
Тя едва не опръсква с уиски целия двор и се кикоти до задъхване. Накрая си поема въздух и казва:
— Ще водиш старец на мръсни филми?
— Ами да. Защо не?
— Забавно е.
Тя все още е силно развеселена и демонстрира едрите си жълтеникави зъби. Една глътка „Джими“, едно смукване от цигарата и постепенно се овладява.
Според архивите на в. „Форд Каунти Таймс“ през 1980 г. в автокино „Дейзи“ била прожектирана екранната версия на „Дълбоко гърло“ и в града настанала истинска революция. Последвали протести, манифестации, общински наредби, безброй проповеди и речи на политици, а когато суматохата стихнала и нещата се поуспокоили, киното продължило да работи. Прожектирало мръсни филми, закриляно от едно тълкуване на Първата поправка от федералния съд. Като компромис обаче собственикът се съгласил да пуска нецензурните ленти само в сряда вечер, когато набожните граждани отивали на църква. В останалите дни преобладавали хлапашки филми на ужасите, но той обещал да намери колкото се може повече продукции на „Уолт Дисни“. Това не помогнало. Християните продължават да го бойкотират до ден-днешен и автокино „Дейзи“ се е превърнало в позор за цялата община.
— Дали ще ми дадеш назаем колата си? — питам виновно аз.
— Защо?
— Ами… — Кимвам към моя фолксваген, паркиран до тротоара. — Доста е мъничък.
— Защо не си купиш нещо по-голямо?
Може и да е малък, но струва повече от нейния танк.
— Имам такива планове. Ако ми откажеш, ще те разбера. То и без това може да няма места. Просто ми хрумна.
— Нека си помисля. — Тя разклаща леда в чашата и казва: — Май ще си сипя още една капка. Ти?
— Не, благодаря.
Езикът ми гори и изведнъж се чувствам грохнал. Отивам да си легна. Тя също. След дълъг сън се срещаме на верандата по здрач и тя продължава:
— Ще си налея малко „Джими“. А ти?
— Не, благодаря. Нали ще карам.
Тя си забърква едно питие и потегляме. Не съм я канил изрично на ергенската ми вечер с Лайл, но след като осъзнах, че кадилакът няма да потегли без нея, си помислих: какво пък толкова? Лайл Спърлок няма да възрази. Докато колата се носи през града като нефтен танкер, тя казва, че се надява филмите да не са прекалено груби. При това усърдно пърха с мигли и аз оставам с чувството, че мис Руби би понесла и най-голямата мръсотия, която може да й предложи кино „Дейзи“.
Открехвам леко прозореца с надеждата свежият въздух поне малко да разреди изпаренията, лъхащи от мис Руби. За излизането е решила да се облее с допълнителна доза разнообразни парфюми. Запалва цигара, но не сваля стъклото от своята страна. За секунда ме хваща страх, че огънчето ще възпламени уханните пари и двамата ще изгорим живи. Но моментът отминава.
Докато пътуваме към „Тих пристан“, забавлявам мис Руби с всички кухненски клюки, които знам за мистър Лайл Спърлок и палавите му очи и ръце. Тя твърди, че преди години е чула слуха за стар джентълмен, хванат в леглото с медицинска сестра. Изглежда искрено развълнувана от предстоящата среща с подобна забележителна личност. След още една глътка „Джими“ мис Руби заявява, че може би Спърлок е бил неин клиент от доброто старо време.
Късната смяна се ръководи от сестра Ейнджъл — строга и благочестива жена, която за момента заема второ място в черния ми списък. Не е изключено съвсем скоро да уредя уволнението й. Тя веднага ме информира, че не одобрява плановете ми да заведа Лайл на кино. (Не съм казал на никого, освен на Лайл и на Руби какви точно филми ще гледаме.) Отговарям, че няма значение дали одобрява, защото пчелата майка Уилма Дрел вече е дала съгласието си. Между другото това се случи едва след като мистър Спърлок и дъщеря му (по телефона) вдигнаха толкова шум, че тя най-накрая отстъпи.
— Има го черно на бяло — добавям аз. — Провери в книгата. Разрешено от У. Дрел.
Тя прелиства документацията, мърмори под носа си и се мръщи, сякаш страда от пристъп на главоболие. След няколко минути двамата с Лайл се измъкваме през главния вход. Той е облякъл най-хубавите си панталони и единственото си сако — стар лъскав тъмносин блейзър — и решително куцука напред. Щом излизаме, го хващам за лакътя и му казвам:
— Слушай, мистър Спърлок, имаме си неочаквана придружителка.
— Коя?
— Викат й мис Руби. Тя ми е хазайка. Взех назаем колата й и нямаше как да не дойде. Съжалявам.