Боб огледа жените край него, а веждите му се вдигнаха в знак за изненада.
— Добре, по принцип съм съгласен. — После сухо добави: — Но точно сега условията не ми позволяват да пътувам.
Той се страхува, помисли си Джорджина, удивена отново. Робърт Грегъри се страхува да напусне крепостта си. Затова напоследък изобщо не искаше да пътува никъде…
— Аз ще дойда при теб — отзова се Хенри. Изглежда той никак не се страхуваше, а сякаш веднага бе погълнат от подробностите. — Предполагам, ще мога да взема самолет от Албъкърк… навярно утре…
Боб се наведе напред към микрофона. Ръцете му бяха стиснали облегалката на количката на дъщеря му.
— Какво ще кажеш за това, Хенри? Имам самолет, който в момента е на летището в Далас. Мога да го пратя да те вземе довечера. Не, нека да е по някое време следобед.
— Добре. Ще дойда. Ще бъда готов.
— До довечера тогава. — Той мина зад количката на дъщеря си и направи леко движение с един пръст, все едно си прерязваше гърлото. Миг по-късно връзката бе прекъсната. Той погледна към жените с безмълвно въодушевление. — Смятам, че ще го направи. Смятам, че ще дойде да разговаря с мен.
Джорджина си погледна часовника. Времето напредваше.
— Опасявам се, че ще трябва да уредим Алекс да се предаде още преди да настъпи вечерта. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Гласът на Боб прозвуча провлечено.
— Не мисля, че се налага да правим такова нещо, Джорджи.
Тя го погледна и усети, че й прималява.
— Какво искаш да кажеш? — попита го Джорджина, но знаеше отговора, още преди да зададе въпроса.
Лицето на Боб изразяваше мрачна решителност.
— Ако си мислиш, че понастоящем Алекс е в моя дом или на моя територия, нямам нищо против да го потърсиш. В този момент не бих могъл да кажа къде е, дори и да исках.
8.
Оставен да стои сам няколко минути на сухата кафява земя край високопланинската писта на Лос Аламос, докато пилотът, представил се като Скоти, регистрираше полета си, Хенри Брамагуптра откри, че има да мисли за много неща.
На първо място в мислите на Брамагуптра, както обикновено, беше Джен. Щом бе разбрала, че днес ще заминава за Атланта, тя му бе предложила да го закара до летището. Но той бе отклонил предложението — първо, защото не знаеше точно кога ще пристигне самолетът на Боб. Второ, като познаваше приятеля си, той очакваше, че по някакъв начин ще му бъде осигурен пълен превоз от врата до врата. Затова и когато Джен пак тръгна на работа след обяд, както обикновено, Брамагуптра просто й каза „довиждане“, както винаги.
Но не бе в състояние да потисне напълно блуждаещия в собствената му глава въпрос, дали някога щеше да я види отново.
А и Ханк. Беше тръгнал на училище, както обикновено. И с него не си бе взел специално сбогом.
Не се тревожеше особено за бъдещето на Джен и Ханк. Ако някой се опиташе да ги безпокои… е, Брамагуптра се бе погрижил за това. Веднага, щом стигнеше в Атланта, щеше да направи така, че Боб (а следователно и хората около Боб) да разбере ясно по какъв начин се бе погрижил.
Така че д-р Брамагуптра прекара ранния следобед сам у дома — първо приготви малкото неща, които му трябваха за пътуването, а после просто чакаше и размишляваше, докато не пристигна таксито на Скоти. Всъщност, напоследък Брамагуптра прекарваше много време сам у дома, просто в размисъл. Беше открил, че с напредването на възрастта мисли все повече за човечеството и неговото бъдеще и все по-малко, и без специфични термини — за науката или математиката. Макар че продължаваше да се води в лабораториите като консултант и им вършеше ценна работа в областта на магнитохидродинамиката и слънчевата енергия, той не се появяваше в кабинета или в лабораторията повече от един-два пъти на седмица. Все още заслужаваше заплатата си, като вършеше повечето работа у дома. Този следобед, след като известно време поспори сам със себе си, той им позвъни, за да ги извести, че ще отсъства от града може би два дни. Не им каза закъде заминава.
А сега, докато чакаше край самолетната писта, Брамагуптра си призна, че е малко уплашен, макар и да си мислеше, че е успял да скрие този факт от Джен. Онова ужасно убийство в Албъкърк… още не можеше да повярва, че симпатичното момче, което бе посетило дома му, наистина е виновно. Но някой трябваше да е виновен. Пък и Боб бе казал, че е свързано с трика им в програмирането отпреди двайсет години — а Боб трябваше да знае.
Някак си през тези години Брамагуптра почти бе успял да убеди сам себе си, че нито една от кодовите фрази не би могла никога да сработи наистина, че това е било само студентска шега, въпреки че когато работиха по въпроса, далеч да не бяха вече студенти… Но подсъзнателно през цялото време бе знаел, че всичко е истина. Не трябваше да опитва, използвайки момента по телефона, да съчинява онази несръчна лъжа, че неговата половина от кода е неефективна. Де да беше така наистина… Но Боб, разбира се, веднага бе открил измамата.