Тези притеснения са детински. С един хубав разговор всичко ще се оправи.
Проблемът бе, че беше изминало време, твърде много време, почти незабележимо, както сега изглеждаше на Брамагуптра. Разговорът, който щяха да проведат днес, трябваше да бъде проведен преди много години. Някаква инерция, някакъв страх (поне от негова страна), спокойният живот сред много хора бяха довели до това отлагане.
Вече бяха двама старци и ако единият от тях умреше, което лесно можеше да се случи във всеки момент, създаденият от тях проблем щеше да се стовари върху плещите на другия. Брамагуптра, разбира се, се бе погрижил неговата половина от кода да бъде предадена, заедно с пояснително писмо, ако му се случеше нещо внезапно, и трябваше да предполага, че Боб е направил същото. Но от тези мисли последваха едновременно две силни тревоги: първо, кого бе избрал Боб за свой наследник? И второ, дали самият той, Хенри, имаше наистина някакво право да стоварва такова бреме върху Джен? Беше ли тя и можеше ли да бъде подготвена? Как някой би могъл да бъде подготвен за това, преди то да му е било предадено?
Той от години правеше мъгляви намеци пред Джен и тя знаеше, че след смъртта му ще наследи някаква изключителна отговорност. Но…
Но ако не Джен, тогава кой?
Може би, помисли си Брамагуптра, докато самолетът се насочваше към стартовата позиция, би трябвало в края на краищата просто да оставя тайната да умре заедно с мен. Но по този начин някой ден други щяха да се сблъскат с ужасна бъркотия. Ако наистина смяташе, че бе по-добре тайната за кода да умре с него, трябваше да се самоубие преди време и да не оставя на Джен никакви писма. В живота му имаше един-два дни, през които тази мисъл го бе занимавала сериозно.
Дали в самото начало тайната бе идея на Боб или негова собствена? От онова време бяха изминали толкова много години, мисли и работа, че сега Брамагуптра не можеше да си спомни. Със сигурност отначало двамата бяха работили заедно по въпроса — бяха много близки и работеха добре.
Самолетът вече бе в единия край на пистата и направи обратен завой, като бавно вървяща по земята птица. В кабината ревът на реактивните двигатели бе заглушен напълно от добрата акустична изолация. При завоя, пред погледа на Брамагуптра премина новата контролна кула. Кацането и излитането от Лос Аламос сигурно вече не беше като едно време, в онези дни на добро и зло, в дните на войната и на самолетите DC-3, които военните отказваха да наричат по друг начин освен „птици-убийци“.
Младият Хенри Брамагуптра бе пътувал до Вашингтон, Уайт Сендс, Оук Ридж и къде ли не с Телър, Опенхаймер и много други, чиито имена бяха започнали да се превръщат в легенда.
Да, генерале, знаем, че ще е нужно повече време, отколкото си мислехме някога, но все пак сме постигнали прогрес. А после, богът на войната, роден тук преди четирийсет години, бе направил две оставили отпечатъка си стъпки с огромните си ноктести лапи, като ликвидира завинаги японските милитаристи и сякаш случайно заличи само за миг хиляди невинни човешки животи. Онези, които бяха вдигнали ножа, от нож щяха да погинат, а с тях и много други, които никога не бяха държали друго, освен палешник. И още повече щяха да загинат, ако се бе наложило да нападнем Япония. Много повече… За известно време Брамагуптра успя да намери някакво успокоение, някакво оправдание в аргумента на Труман.
А докато самолетът се изравняваше с пистата, пред изцапания му прозорец се показа нещо, което Ханк обичаше да нарича железолистно енергоцвете. Многостъблено мангрово дърво от метал, със стотици огледала, които се опитваха чисто, електронно и сигурно да уловят слънцето. Понякога можем да градим сигурно и разумно, помисли си с гордост Брамагуптра, можем да строим без да мислим за изгода и разрушения. Винаги трябва да се правят опити за създаване на прекрасен нов свят, за благото на децата. И винаги трябва да бъдем готови да се борим, с храброст, ако не с ядрени заплахи.
Земното слънце грееше изключително ярко.
Самолетът бе спрял да завива и застана неподвижно. Беше се изравнил с пистата, готов за старт. Скоти, чието теме се виждаше през стъклената плоскост отпред, сигурно разменяше някакви последни думи преди полета с контролната кула.
Реактивният самолет се стрелна напред, като бързо набираше скорост.
Силна, ослепителна светлина изпълни кабината откъм лявата страна. Брамагуптра се дръпна от прозореца със заслепени очи и почувства фаталното отклонение на колелата, които още не се бяха вдигнали във въздуха, но почти се откъсваха от пистата. В един миг си помисли, че ще чуе звука на страхотния ядрен взрив. Съветите са хвърлили бомбата, войната започва. Самолетът се наклони, обърна се и се сгромоляса, избухвайки в пламъци.