Подбирайки думите си с невероятна предпазливост, дядо му беше споменал за неприятностите, които си бил навлякъл неотдавнашният им гост, като се бил замесил в нещо в хотела си в Албъкърк. Щом се вникнеше в истинското значение на думите, не бе трудно да се разбере, че дядо му наистина бе смятал Алекс за невинен, поне за такова нещо, като убийството. По-късно Ханк сам бе слушал няколко новинарски емисии и бе чул, че албъкъркската полиция все още издирва Алекс Бароу за разпит и че не може да попадне на следите му. Ханк бе харесал Алекс и бе готов да повярва на дядо си, че издирването и обвинението са само някаква ужасна грешка. А може би дори заговор.
Сега Ханк се радваше, че онази вечер бе обявил АГРАВАН/Алекс за свой съюзник в играта. Попаднал в неприятност в реалния свят, Алекс очевидно нямаше да има време да се занимава със „Старуеб“ или да праща ходовете си. Но Ханк щеше да се чувства ужасно, ако продължеше да го напада, макар и само на игра. Отсега нататък ОКТАГОН/Ханк щеше да смята за свой дълг да защитава АГРАВАН/Алекс до последната планета и до последния кораб…
Ханк придърпа един стол до работната маса и седна да поработи малко върху играта, да реши, доколкото му бе по силите без чужда помощ, какъв трябва да бъде следващият ход на ОКТАГОН. Навярно щеше да има възможност да помоли за помощ по-късно, преди да изпрати хода си. Някой път, когато майка му не си е у дома…
Най-накрая Ханк излезе от стаята си, навън се бе стъмнило и лампите бяха запалени. Гласовете от кухнята се бяха променили, забеляза той. Когато погледна отново в кухнята, там имаше само двама души. От едната страна на масата беше майка му. Срещу нея, с полупразна чаша кафе пред себе си, седеше някакъв румен, пълен мъж в строг костюм, който изглеждаше донякъде познат, но когото Ханк не можа да си спомни веднага. По средата на масата бе поставена някаква непозната за него китайска чиния с какаов сладкиш — неизвестно откъде, но очевидно домашен, — покрит с пластмасов капак.
Ханк се зарадва, че още има поне един посетител. Така майка му изглеждаше все пак мъничко по-весела, помисли си той, отколкото, ако около нея нямаше никой.
Когато Ханк влезе, седящият на масата мъж го погледна, усмихна му се някак отсъстващо и продължи да говори.
— Както казах, Дженифър, всъщност знам само, че Хенри ми го остави преди девет години. Струва ми се, че трябва да е било точно след като разговаряхме за смъртта на младия Хенри. Оттогава го пазехме в сейфа. — След последните му думи Ханк си изясни поне самоличността на мъжа, ако не името му. Сега можа да свърже руменото лице и строгия костюм с фоайето на малката банка в центъра на града.
Майка му се усмихна измъчено.
— Здравей, миличък. Спал ли си? — Без да става, тя протегна ръце към сина си и Ханк се приближи да я прегърне.
— Не — отвърна той. — Просто работих върху играта.
Мислите на майка му се върнаха към думите на банкера. Тя го потупа и го пусна.
— Хенри прояви изключителна загриженост по уреждането на този въпрос. За разлика от — съжалявам, че трябва да го кажа — повечето си финансови дела.
— И това ли е свързано с финанси?
— Наистина нямам представа какво е. Просто и в писмените, и в устните си разпоредби свекърът ти много настояваше този плик да ти бъде предаден лично, незабавно след потвърждаването на неговата смърт. Без да чакаме следващия ден — така се изрази някога.
— Разбирам — каза майката на Ханк. Тя сведе очи към масата — до сладкиша лежеше обикновен бял плик, за който вероятно говореха. Лежеше, сякаш банкерът го бе оставил там, а тя още не бе решила дали да го вземе. — Разбирам. Е, благодаря ти, Франк.
— За каквото и да се случеше да говорим насаме с Хенри, по някакъв друг въпрос, обикновено споменаваше за плика, сякаш да ми напомни. Последният път беше по телефона, само преди няколко дни, като че ли е предчувствал…
— Какво каза? — попита майката на Ханк.
— Че ако нещо му се случи и теб те няма, да предам плика на някой от лабораториите.
За миг изглеждаше, че майката на Ханк иска да попита още нещо. Но после само повтори:
— Е, благодаря ти, Франк. Ти си свърши работата.
— Няма нищо. — Гостът почака още малко, сякаш се надяваше поне да разбере какво има в плика. А може би искаше да изложи някаква теория или коментар, ако го попиташе какво мисли. Но никой не го попита и той стана, като се зае да изтърсва невидими трохички от сивия си костюм. — Има и някои рутинни финансови въпроси, касаещи имота, които скоро ще трябва да прегледаме заедно, Дженифър. Но не е особено спешно. Ще ти се обадя след няколко дни.