— Да, разбира се. Благодаря ти, че намина.
Щом банкерът излезе от къщата, Ханк и майка му отново седнаха край масата в кухнята. Гледаха плика. Тя все още не го бе взела.
— Знаеш ли какво е това, мамо?
— Не съвсем. Нещо, за което дядо ти иска да се погрижа. Нещо, което смяташе за извънредно важно.
— Няма ли да го отвориш?
— Да, предполагам, че трябва — въздъхна тя. Без да става, майката на Ханк протегна ръка към едно чекмедже и извади оттам нож. Когато тя взе плика, за да го разреже, Ханк видя, че отдолу са напечатани нейното име и думата „ЛИЧНО“. Под тях имаше нещо, което приличаше на подписа на дядо му. Явно бе искал всичко да е съвсем официално.
Докато режеше с ножа, майката на Ханк стана от стола си и се обърна с гръб към масата, тъй че пликът изчезна от погледа му. Ханк бе любопитен и също се изправи, като се опитваше да надникне над майчиното си рамо, но тя го отстрани с нежна решителност.
— Това е само за мен, миличък. Ще ти съобщя, ако има нещо за теб.
Ханк успя да види само, че в плика имаше два листа, покрити изцяло със ситно напечатани букви, подобно на доста дълго писмо. Той не се опита да насилва нещата повече и отново седна на масата, като наблюдаваше лицето на майка си в профил и се мъчеше да извлече от него някаква информация. Видя, че тя препрочете първата страница няколко пъти, преди изобщо да погледне втората. После прочете и нея два пъти. Междувременно, мъката на лицето й постепенно се заменяше с тревога. В известен смисъл Ханк се зарадва от тази промяна, макар че можеше да е знак за нови неприятности. Защото тревогата означаваше, че все още може да се направи нещо, че всичко може по някакъв начин да завърши добре.
Щом прочете внимателно и двете страници на писмото, майка му ги сгъна и несръчно ги прибра в плика, явно пак беше разстроена. Тя седна на кухненския стол до телефона и погледна висящия на стената апарат.
— На кого ще се обаждаш, мамо?
— Мислех да се обадя на Еди — отвърна тя отнесено. Но не помръдна.
— По това време сигурно е на работа. — Обикновено Ханк обичаше Еди да е у тях, да работи нещо заедно с него. Но понякога не бе толкова сигурен.
— Знам — кимна майка му. И отново остана да седи неподвижно.
Миг по-късно, телефонът иззвъня. Тя въздъхна и вдигна слушалката.
— А, Ед. Току-що спорех със себе си дали трябва да ти се обадя. — Джен направи пауза. — Да. Да, татко беше, в това няма съмнение. Току-що се върнах от идентифицирането му. И, о-о…
Тя отново избухна в сълзи. Ханк усети, че очите му са раздразнени и напрегнати. Искаше му се да може да се присъедини към нея, когато потупа майка си по гърба и се опита да я утеши. Но знаеше, че няма да е така лесно да успокои сам себе си.
— Може би можеш да направиш нещо — каза майка му в слушалката, когато отново възвърна самообладанието си. — Не знам. — Тя погледна към плика, който все още беше в ръката й и го потри с пръсти, сякаш четеше брайлово писмо. — Не знам — повтори. — Не. Когато се върнеш от работа ще има достатъчно време. Сигурна съм, да. Благодаря ти, Ед.
Щом разговорът свърши, майката на Ханк затвори телефона и просто остана да седи загледана в него, както се стори на момчето, в продължение на много време.
— О, миличък — възкликна най-накрая тя. — Иска ми се да беше голям мъж.
10.
Алекс бе чел и слушал легендите за чикагските гангстери. Но в това слънчево утро, по обградените със зеленина улици в северната част на града, близо до езерото, докато седеше в заетата от чичо Боб кола и гледаше как колежанчетата се разхождат наоколо, убийствата му се струваха толкова далечни и невъзможни, колкото и местата за паркиране.
Боже Господи, разхождащите се наоколо студенти изглеждаха толкова млади. Трябва да остаряваше самият той.
В края на краищата, убийствата тук явно бяха възможни, защото най-после успя да си докаже, че е възможно да паркира. На четвъртата или петата обиколка на района намери едно свободно място върху тротоара със знака на университета „Св. Томас Мор“ и на третия опит вкара там своя „Гран При“.
Най-после паркирал — щеше да вземе такси от хотела, ако знаеше колко е трудно, — Алекс изключи двигателя и се отпусна в седалката да си почине за малко. Но в момента, в който затвори очи, възникна опасност почивката да прерасне в дрямка.
Отново отвори очи. Ала залятата със слънце улица, с нейните къщи и чисти жилищни блокове, бе съблазнително спокойна, а той бе уморен. Гледката дори напомняше на филми за университетски градчета и той предположи, че университетските градчета в реалния свят навярно изглеждат почти по същия начин. Тук имаше само една особеност — в далечината, между някакви сиви сгради с готически вид, бял, пухкав облак сякаш балансираше на въже, което трябва да беше хоризонтът на езерото.